Стоманеното сърце

— Знам, знам — побързах да отговоря. — Обаче не искам някой да ни изненада и да помисли, че съм враг или нещо от сорта, и…

— Меган — каза Проф и врътна палец съм мен. — Забавлявай хлапето. Трябва да помисля. — Той отиде напред при Тиа и двамата тихо заговориха.

Меган ми се намръщи. Вероятно си го заслужавах, задето така засипах Проф с въпроси. Просто бях толкова нервен. Самият Федрус, основателят на Възмездителите. Сега, когато знаех какво да търся, го разпознах от описанията, които бях чел, колкото и да бяха оскъдни.

Този човек беше легенда. Божество и за борците за свобода, и за убийците. Бях замаян от близостта с такава звезда и въпросите сами се изтърколиха. Истината е, че бях горд от себе си, задето не помолих за автограф върху пушката ми.

Това поведение обаче не ми спечели точки пред Меган, пък и на нея очевидно не й се нравеше да е бавачка. Коуди и Ейбрахам бяха напред и разговаряха и така двамата с Меган закрачихме отривисто по един от тъмните стоманени тунели.

Наистина беше хубава. И май беше някъде на моя възраст или само година-две по-голяма. Все още не бях сигурен защо така охладня към мен. Може би малко остроумия щяха да променят това.

— Та така. Откога си… нали разбираш, откога си с Възмездителите и изобщо?

Отлично.

— Достатъчно дълго — отвърна тя.

— А участва ли в някое от последните убийства? На Гиро? На Призрачния бич? На Безухия?

— Може и да съм. Съмнявам се, че Проф би искал да споделям подробности.

Повървяхме мълчаливо още някое време.

— Знаеш ли, ти всъщност не си много забавна.

— Моля?

— Проф ти поръча да ме забавляваш — обясних аз.

— Само за да пренасочи въпросите ти към някой друг. Не ми се вярва да намериш кое да е от заниманията ми за особено забавно.

— Не бих казал. Стриптийзът ми хареса.

Тя ме изгледа гневно.

— Какво?

— Горе в уличката, когато ти…

Изразът й беше толкова леден, че можеше да се използва за охлаждане на дулото на някое скорострелно оръдие. Или пък на напитки. За охлаждане на напитки. По-добро сравнение.

Но ми се стори, че тя не би го одобрила точно сега.

— Нищо.

— Хубаво тогава — отговори тя, извърна се от мен и продължи да върви.

Аз въздъхнах и се ухилих.

— По едно време помислих, че ще ме застреляш.

— Застрелвам хората, само когато работата го изисква. Ти се опитваш да водиш светски разговор; просто не те бива в това. Не е толкова обидно, че да те застрелям.

— Е, благодаря.

Тя кимна делово. Не се надявах точно на такава реакция от страна на хубаво момиче, чийто живот съм спасил. Не че имах база за сравнение: тя беше първото момиче, хубаво или не, чийто живот спасявах.

От друга страна, по-рано тя се държа топло с мен, нали така? Може би просто трябваше да поработя повечко.

— И какво можеш да ми кажеш? За екипа, за останалите.

— Бих предпочела да обсъдим нещо друго. Което не засяга тайни за Възмездителите или моето облекло, ако обичаш.

Умълчах се. Истината беше, че не знаех за други неща, освен за Възмездителите и за Епичните в града. Да, във Фабриката получих някакво образование, но за съвсем основни неща. А преди Фабриката преживях една година из уличната смет, бях недохранен и едва избегнах смъртта.

— Сигурно можем да поговорим за града — рекох. — Знам доста за подземните улици.

— На колко години си? — попита Меган.

— На осемнадесет — отбранително отвърнах аз.

— И ще тръгне ли някой да те търси? Хората ще се чудят ли къде си отишъл?

Поклатих глава.

— Преди два месеца навърших пълнолетие. Изритаха ме от Фабриката, където работех.

Такива бяха правилата. Работиш там само до осемнадесет; след това си намираш друга работа.

— Работил си във фабрика? Колко време?

— Девет години или там някъде. По-точно в оръжейна фабрика. Правехме оръжия за Правоприлагането.

Някои от обитателите на подземните улици, особено по-възрастните, мърмореха, че Фабриката експлоатирала детски труд. Глупаво оплакване на старци, които помнеха един друг свят. По-безопасен свят.

В моя свят хора, които ти дават възможност да работиш срещу храна, бяха светци. Марта имаше грижата нейните работници да са нахранени, облечени и защитени, дори един от друг.

— И добре ли беше?

— Нещо от сорта. Не е робски труд, както си мислят хората. Получаваме заплата. — Нещо от сорта. Марта спестяваше заплатите, за да ни ги даде, когато вече не сме собственост на Фабриката. Парите бяха достатъчно, за да се установим и да си намерим препитание.

— При всички обстоятелства беше свястно място да расте човек — продължих аз носталгично, докато вървяхме. — Ако не беше Фабриката, не вярвам изобщо да бях се научил да стрелям. Не се предполага децата да ползват оръжията, обаче ако си добър, Марта си затваря очите. — Не едно от нейните хлапета постъпи на служба в Правоприлагането.

— Интересно. Кажи ми още.

— Ами, това е… — Млъкнах и я погледнах. Едва сега забелязах, че тя си върви, гледа напред и почти не ми обръща внимание. Просто ме питаше разни неща, за да продължавам да говоря, да не й досаждам по-натрапчиво.

— Даже не ме слушаш — обвиних я аз.

— Приличаше ми на човек, на когото му се говори — отсече тя. — Дадох ти възможност.