Стоманеното сърце

Сърцето ми блъскаше в гърдите, но се стараех да не ми личи. Шприцър въртеше игралния дом. Не беше Епичен, но се водеше на заплата при Стоманеното сърце — като почти всички хора с някакво влияние в града.

„Проблемите“ ме гледаше подозрително, но знаех, че не обръща особено внимание на низшите разбойници, с които е обграден. Всъщност навярно би се шокирал да разбере колко много знам за него и за повечето Епични в Нюкаго.

— Е? — подканих го. — Идваш ли?

— Не ме препирай, момче. Какъв си ти? Портиер ли?

— Участвах в нападението на Айдълин миналата година — отвърнах аз и скръстих ръце. — Издигам се, Дони.

— За теб съм „сър“, идиот такъв — тросна се Дони и измъкна ръка от сакото си. — Ако се „издигаш“, нямаше да разнасяш съобщения. Каква е тая дивотия с връщането? Шприц каза, че иска Случайност да изглади някои залози за него.

Свих рамене.

— Не ми каза защо; само ме прати да те доведа. Каза да ти предам, че е сбъркал и не е нужно да безпокоиш Случайност. — Хвърлих поглед на Епичния. — Не мисля, че Шприцър знаеше, че… хмм… че имате планове, сър. — И кимнах по посока на жената.

Настана продължително неловко мълчание. Бях толкова нервен, че човек можеше да остърже покритието на лотариен билет, ако го опреше в кокалчетата на пръстите ми. Накрая Случайност изсумтя.

— Кажи на Шприцър, че му прощавам. Този път. Би трябвало да знае по-добре, че не съм му изчислителна машинка. — Той се обърна, поднесе лакътя си на жената и тръгна. Явно смяташе, че тя незабавно ще го последва, когато й нареди.

Когато тя тръгна подире му, ме изгледа. Дългите мигли трепкаха над дълбоките сини очи. Установих, че се усмихвам.

После осъзнах, че ако съм заблудил Случайност, то съм заблудил и нея. Значи сега тя — и Възмездителите — ме смятаха за един от лакеите на Стоманеното сърце. Те винаги внимаваха да не излагат на опасност цивилни, но нямаха нищо против да извадят от строя някой бияч или разбойник.

Ау, искри, трябваше да й смигна, помислих си аз. Защо не й намигнах?

Глупаво ли щеше да изглежда? Всъщност никога не го бях правил. Ама може ли човек да намигне неправилно? Проста работа.

— Нещо с окото ти ли не е наред? — попита Дони.

— Хм. Влезе ми мигла. Сър. Извинете. Е, трябва да се връщаме. — Мисълта как Възмездителите задействат плана си навреме, за да погубят Дони — и мен — като положителен страничен ефект, изведнъж много силно ме изнерви.

Забързах по тротоара, но Дони ме следваше с по-умерена крачка. Забавих ход. Тревожех се, че той може да измисли причина да се върне да доведе Случайност.

— Закъде си се разбързал, момче? — изръмжа той.

В далечината жената и Случайност бяха спрели под една лампа и се бяха заловили да проучват устите си с език.

— Стига зяпа — рече Дони, като ме подмина. — Той може да ни убие даже без да гледа и никой няма да забележи.

Вярно беше. Случайност беше толкова силен Епичен, че — стига да не пречеше на плановете на Стоманеното сърце — можеше да прави каквото ще. Самият Дони „Проблемите“ нямаше такъв имунитет. На неговото равнище му се налагаше да е предпазлив. Стоманеното сърце не би се угрижил, ако някой дребен Епичен си навлече нож в гърба.

Откъснах очи от двамата и тръгнах с Дони. Той запали цигара, проблясък в тъмното, последван от червеното огънче във въздуха пред лицето му.

— Искрите да го вземат Шприц — рече той. — Можеше отначало да прати един от вас, лакеите, след Случайност. Мразя да изглеждам като слонце.

— Знаеш го Шприц — небрежно отвърнах аз. — Реши, че ако прати теб да го гониш, няма да е толкова обидно, понеже си Епичен.

— Може и тъй да е — каза Дони и си дръпна от цигарата. — В чий отряд си?

— На Еди Макано — посочих аз един от по-долните в организацията на Шприц. Погледнах през рамо. Двамата още продължаваха. — Той ме прати да тичам след теб. Не искаше да го направи лично. Много беше зает да забърше едно от момичетата, които Случайност заряза. Голямо слонце, а?

— Еди Макано? — възкликна Дони и се извърна към мен. Огънчето на цигарата осветяваше стъписаната му физиономия в алено и оранжево. — Той умря в оная схватка с долнокръвните преди два дни. Бях там…

Замръзнах. Опа.

Дони се пресегна за пистолета.

3.

Пистолетите имаха едно явно предимство пред пушките — бързината. Даже и не опитах да го изпреваря. Свърнах настрани и се понесох с всички сили към една алея.

Недалеч някой извика. Случайност, допуснах аз. Дали ме е видял да бягам? Но аз съм на тъмно, а и той не гледаше. Нещо друго е. Сигурно капанът…

Дони „Проблемите“ почна да стреля по мен.

Особеното при пистолетите е, че с тях човек се прицелва адски трудно. Даже тренираните и опитни професионалисти по-често пропускаха. А ако вдигаш пистолета пред себе си отстрани, все едно си мислиш, че си в някой проклет екшън, тогава улучваш още по-рядко.