Стоманеното сърце

В Нюкаго беше друго. Тук някой Епичен можеше преспокойно да те убие, ако не хареса как го гледаш, но поне имаше електричество, вода и храна. Хората се нагаждат. Това правим ние.

С изключение на онези, които отказват да се нагодят.

Хайде, рекох си и проверих колко е часът на мобилния, който носех в джобче на ръкава. Проклетата железница не работи. Свърнах в друга пресечка и притичах през улицата. Светлината идваше от тавана и от витрините на магазините. Ако ми трябваше повече осветление, винаги можех да ползвам мобилния. В момента беше нагласен без светлина; след десет години в непрестанен мрак, човек привиква.

Подминах свитите фигури на просяците, после прескочих един от тях и се втурнах на улица „Зийгел“, по-широка и по-добре осветена от повечето улици. На тавана тук се редуваха бледозелени и жълти лампи. Ако знаеш цвета на лампите на улиците, можеш да се ориентираш съвсем прилично под земята. Поне на горните нива. Дори ветераните в града избягваха по-ниските нива, наречени Стоманените катакомби, където човек твърде лесно се губеше.

Две пресечки до улица „Шустер“, помислих аз и погледнах през отвора в тавана към добре осветените лъскави небостъргачи горе. Притичах двете преки, после хукнах по стълбата нагоре. Трополях по стоманените стъпала, които отразяваха светлината на мътните слаби лампи.

Измъкнах се на улицата и тутакси се шмугнах в една алея. Много хора разправяха, че надземните улици далеч не са така опасни като подземните, но горе никога не се чувствах уютно. Право да си кажа, никога и никъде не се чувствах в безопасност, дори и във Фабриката с останалите ученици. Наоколо вървяха Епични и се смесваха с обикновените хора.

Както и да е, тук трябваше да внимавам. Докато носенето на пушка беше най-обикновено нещо долу, из подземните улици, горе можеше да привлече внимание. По-добре да си стоя скрит. Приклекнах до някакви сандъци, затаих дъх и погледнах мобилния. Извадих на екрана обща карта на района и я проверих.

Точно срещу мен имаше постройка с червен неонов надпис. Игралният дом При магистрата. Отпред вече почваше да излиза народ и аз си отдъхнах с облекчение. Бях стигнал точно след края на играта.

Хората бяха до един от надземните улици, в тъмни костюми и пъстри рокли. У тях имаше нещо старовремско. Мъжете носеха шапки. Видът им пряко контрастираше със стоманените сгради и далечното бумтене на модерния коптер на Правоприлагането. Елегантните хора изведнъж взеха да правят път на един мъж в яркочервен костюм на тънко райе, червена мека шапка и пелерина в тъмночервено и черно.

Свих се още малко. Този мъж носеше прякора Случайност. Той беше Епичен с ясновидски сили. Можеше например да познава числата, които ще се паднат при игра на зарове, или какво ще бъде времето. Освен това можеше да предусеща опасностите и така се беше издигнал до положението на Висш Епичен. Не можеш да убиеш такъв човек просто с пушечен изстрел. Той ще знае и ще избегне куршума. Силите му бяха толкова добре координирани, че можеше да избегне и картечна стрелба, отровена храна или влизане в сграда, която е заредена с експлозиви.

Висши Епични. Бяха адски трудни за убиване.

Случайност беше член на правителството на Стоманеното сърце на средно ниво, не беше част от най-вътрешния кръг като Повелителя на нощта, Зарево или Конфлукс. Но беше достатъчно силен, та да държи в страх повечето Низши Епични в града. Имаше дълго лице и закривен нос. Застана на тротоара пред игралния дом и запали цигара, докато останалите клиенти се изсипваха навън зад гърба му. На лактите му висяха две жени в тесни рокли.

Сърбяха ме ръцете да сваля пушката и да го прострелям. Той беше садистично чудовище. Твърдеше, че силите му действат най-добре, когато практикува изкуството екстиспиция — гадаене на бъдещето по вътрешностите на мъртви същества. Случайност предпочиташе човешките вътрешности и обичаше да са пресни.

Удържах се. В мига, когато решах да опитам да го застрелям, силите му щяха да се задействат. Случайност нямаше защо да се бои от един самотен снайперист. Сигурно мислеше, че изобщо няма от какво да се бои. Ако информацията ми беше вярна, в следващия час щеше да се докаже колко бърка той по въпроса.

Хайде, помислих аз. Сега е най-доброто време да се действа срещу него. Прав съм. Трябва да съм прав.

Случайност продължаваше да пуши и кимаше на някои минувачи. Нямаше телохранители. И за какво биха му послужили? На пръстите му блестяха пръстени, макар че богатството нямаше никакво значение за него. Дори и без правилата на Стоманеното сърце, които му позволяваха да вземе каквото пожелае, Случайност можеше да спечели цяло състояние във всеки игрален дом в кой да е ден.