Стоманеното сърце

Баща ми излезе напред с отпуснат край тялото си пистолет.

— Не — додаде той. — Виждам. Ти не си като другите. По-добър си от тях. — Той пристъпи напред и спря само на няколко крачки от двамата Епични. — Ти си тук, за да ни спасиш.

В салона цареше тишина. Чуваше се само хлипането на жената, която все още стискаше останките на мъртвото си дете. Тя безумно и напразно се мъчеше да събере всички кости, да не остави и едно прешленче да падне на пода. Дрехата й беше покрита с прах.

Външните врати се отвориха с трясък. Мъже в черни брони и с десантни пушки откриха огън.

По онова време правителството не се беше предало още. Мъчеха се да се преборят с Епичните, да ги подчинят на законите на простосмъртните. Когато човек си има работа с Епични, не се колебае и не преговаря. И те не правеха това. Влизаш, откриваш стрелба и се надяваш Епичният, срещу когото си тръгнал, да е подвластен на обикновените куршуми.

Баща ми отскочи встрани. Старите бойни инстинкти го накараха да опре гръб в една колона. Стоманеното сърце се извърна, развеселен, докато върху него се изсипваше вълна от куршуми. Отскачаха от кожата му, раздираха дрехите му, ала той оставаше съвършено невредим.

Съществуването на Епични като него принуди Съединените щати да приемат Закона за капитулацията, с който на Епичните се даваше пълен имунитет срещу преследване. Оръжията не засягаха Стоманеното сърце — ракети, танкове и най-модерните човешки оръжия не можеха дори да го одраскат. Дори и ако го заловяха, нямаше затвор, който да го удържи.

Накрая правителството обяви личностите като Стоманеното сърце за природни стихии като ураганите или земетресенията. Да опиташ да кажеш на Стоманеното сърце, че не може да вземе каквото иска щеше да е толкова напразно, колкото да прокараш закон, забраняващ на вятъра да духа.

В онзи ден в банката лично видях защо толкова много хора бяха решили да не се борят. Стоманеното сърце вдигна ръка. Около нея почна да сияе енергия с хладна жълта светлина. Смъртоносното посочване се прикриваше зад него и диреше подслон от куршумите. Явно се боеше от прострелване. Не всички Епични са неподвластни на стрелбата. Само най-могъщите.

Стоманеното сърце освободи взрив от бяло-жълта енергия от ръката си и изпари група войници. Последва хаос.

Войниците се скатаха из ъглите; дим и късове камък се разлетяха из въздуха. Един войник изстреля някаква ракета от оръжието си. Ракетата мина край Стоманеното сърце — който продължаваше да удря противниците си с енергия — удари задната страна на банката и отвори разположения там трезор.

Разхвърчаха се горящи банкноти. Монети се пръснаха във въздуха и затракаха по земята.

Викове. Писъци. Лудост.

Войниците умряха бързо. Продължавах да се свивам в стола, притиснал ушите си с длани. Всичко беше толкова шумно.

Смъртоносното посочване още стоеше зад Стоманеното сърце. И както го наблюдавах, той се усмихна, после протегна ръце, пресягайки се към врата му. Не знаех какво планира да направи. Може би имаше и вторична сила. Повечето Епични с подобна мощ разполагаха с повече от една сила.

Навярно щеше да е достатъчна да погуби Стоманеното сърце. Съмнявам се. Както и да е, никога няма да узнаем.

Из въздуха се разнесе едно самотно пук. Експлозията ме беше оглушила до степен, че едва го разпознах като пистолетен изстрел. Но когато димът от взрива се поразнесе, видях татко с вдигнати ръце и изписана на лицето решителност. Държеше пистолета, насочен към Стоманеното сърце.

Не. Не към Стоманеното сърце. Към Смъртоносното посочване, който стоеше точно зад него. Рухна с рана от куршум в челото. Мъртъв.

Стоманеното сърце се извърна рязко и погледна по-дребния Епичен. После върна поглед към баща ми и вдигна ръка към лицето си. Там — изумително — имаше струйка кръв. Първо си помислих, че е дошла отзад, от Смъртоносното посочване. Но следата продължаваше да кърви.

Куршумът беше одраскал Стоманеното сърце. Беше го ранил, а допреди малко куршумите отскачаха от него.

— Съжалявам — с тревога рече татко. — Той се пресягаше към теб. Аз…

Стоманеното сърце зяпна и вдигна ръка пред очите си. Гледаше кръвта. Сякаш беше напълно изумен. Погледна първо трезора в дъното, после баща ми. На фона на разсейващия се дим и улягащия прах двамата стояха един срещу друг — масивният, царствен Епичен и дребният бездомен човек с глупавата тениска и вехтите джинси.

Стоманеното сърце скочи напред с ослепителна бързина и стовари дланта си върху гърдите на татко. Размаза го върху бялата каменна колона. Костите му изпукаха и той изплю струя кръв.

— Не! — извиках аз. Гласът ми прозвуча странно, сякаш бях под вода. Исках да изтичам при татко, но бях прекалено уплашен. И досега се замислям колко страхлив бях в онзи ден и се поболявам.

Стоманеното сърце пристъпи встрани и взе пистолета, който татко беше изтървал. С гневен поглед го насочи в гърдите му и стреля само веднъж в падналия вече човек.