Стоманеното сърце

— И така, това няма значение — продължи бъбриво той. — Грабежът на банката ще ми даде пари, но не ми е нужно да купувам неща. — Той вдигна убийствения си показалец. — Главоблъсканица. За щастие, под душа си дадох сметка за нещо друго. Да убиваш хора всеки път, когато искаш нещо, може да бъде крайно неудобно. Нужно ми е да изплаша всички, да им покажа силата си. По този начин в бъдеще никой няма да ми отказва нещата, които искам да взема.

Скочи и сви зад една колона в другия край на банката, където изненада жена с дете на ръце.

— Да. Ограбването на банката е безсмислено заради парите, но да покаже какво мога… това е важното. Затова продължих по план. — Той посочи с пръст, уби детето и остави ужасената майка да прегръща купчинка кости и пепел. — Не се ли радвате?

Аз зяпах потресаващия образ на ужасената майка, която се мъчеше да стиска здраво одеялцето, а костите на детето се изплъзваха. В този миг за мен всичко стана много по-истинско. Страховито истинско. Внезапно ми призля, физически.

Епичният беше с гръб към нас.

Татко се измъкна от кабинката и грабна пистолета. Двама души, които се криеха зад колоната наблизо, тръгнаха към задната врата и почти събориха татко, когато минаха бързо край него.

Смъртоносното посочване се обърна. Баща ми все още беше на колене и се мъчеше да вдигне пистолета, а пръстите му се плъзгаха по покрития с пепел метал.

Епичният вдигна ръка.

— Какво правиш тук? — прогърмя глас.

Епичният се завъртя. Аз също. Струва ми се, че май всички се обърнаха по посока на този дълбок, мощен глас.

На прага откъм улицата стоеше фигура. Човекът беше осветен в гръб, само силует на яркото слънце зад него. Удивителен, херкулесов, вдъхващ страхопочитание силует.

Навярно сте виждали портрети на Стоманеното сърце, но нека ви кажа, че те са съвършено недостатъчни. Никоя снимка, запис или рисунка не могат да уловят този човек. Облечен беше в черно. Риза, тясна за нечовешки грамадните и могъщи гърди. Черни панталони, свободни, но не развлечени. Не носеше маска, както правеха доста от ранните Епични, а зад него плющеше великолепно сребристо наметало.

Маска не му трябваше. Този мъж нямаше нужда да се крие. Вдигна ръцете си и вятър отвори вратите от двете му страни. По пода се пръсна прах, разшумоляха се хартии. Стоманеното сърце се издигна на няколко сантиметра във въздуха и наметалото се нагъна около него. Плъзна се навътре в салона. Мишци като стоманени трегери, бедра като планини, врат като ствол на дърво. Но не беше тромав или нескопосан. Беше величествен, с катранено черната си коса, ъгловатата челюст, невъзможната физика и височината от близо два метра.

И тези очи. Настоятелни, изискващи, безкомпромисни.

Докато Стоманеното сърце влиташе леко в салона, Смъртоносното посочване вдигна показалец и припряно го насочи към него. Ризата на Стоманеното сърце изсъска на едно място, все едно в плата беше допряна запалена цигара. Той не реагира. Спусна се над стъпалата и елегантно се приземи на пода близо до Смъртоносното посочване. Пищното наметало се отпусна около него.

Смъртоносният посочи отново. Изглеждаше трескав. Отново жалко съскане. Стоманеното сърце пристъпи към по-дребния Епичен и се извиси над него.

В този миг разбрах, че това е чакал татко. Това беше героят, на чието идване всички се надяваха, онзи, който щеше да възмезди злодеянията на останалите Епични. Този мъж беше тук, за да ни спаси.

Стоманеното сърце се пресегна и сграбчи Смъртоносното посочване, когато онзи със закъснение се опита да избяга. Сгърчи се, спря и се задъха от болезнената хватка. Очилата му паднаха с тракане на пода.

— Зададох ти въпрос — рече гръмотевично Стоманеното сърце. Той обърна Смъртоносното посочване, за да го гледа в очите. — Какво правиш тук?

Смъртоносното посочване се сгърчи, изпаднал в паника.

— Аз… аз…

Стоманеното сърце вдигна другата ръка и размаха показалец.

— Аз съм заявил претенциите си за този град, дребни Епичен. Той е мой. — Поспря за малко. — И правото да господствам над хората тук е мое, а не твое.

Онзи надигна глава.

Какво?, рекох си аз.

— Ти явно притежаваш сила, дребни Епичен — продължи Стоманеното сърце и погледна пръснатите из салона кости. — Ще приема подчинението ти. Бъди ми верен или умри.

Не повярвах на думите му. Те ме потресоха, както ме потресоха убийствата на Смъртоносното посочване.

Тези думи — бъди ми верен или умри — щяха да се превърнат в основата на неговото управление. Той погледна към салона и заговори с гръмовен глас.

— Сега аз съм императорът на този град. Сега се подчинявате на мен. Аз притежавам тази земя. Притежавам тези сгради. Когато плащате данъците си, парите идват при мен. Ако не се покорявате, ще умрете.

Не е възможно, казах си. Не. Не и той. Не можех да приема, че това невероятно създание е просто още един от тях.

И не бях само аз.

— Не трябва да е така — рече татко.

Стоманеното сърце се обърна, видимо изненадан да чуе един от скимтящите боязливи хора в салона да проговори.