Стоманеното сърце

Когато писъците почнаха, той най-сетне млъкна.

Не помня как се чувствах. Не е ли странно? Мога да си спомня осветлението в салона — онези разкошни полилеи високо горе, които пръскаха разсеяна светлина. Мога да си спомня лимонено-амонячния мирис на наскоро почистения под. Мога да си спомня твърде добре пронизителните ужасени писъци, лудата какофония, когато хората се завтекоха към вратите.

Най-ясно помня лицето на Епичния — усмихваше се широко, почти похотливо, докато сочеше с пръст минаващите хора и ги превръщаше в прах и кости само с един жест.

Не помня как се чувствах. Бях като омагьосан. Може би в шок. Стисках облегалката на стола и гледах убийствата с широко отворени очи.

Някои от хората близо до вратите избягаха. Всеки, който се приближеше прекалено до Епичния, умираше. Мнозина се свиха на земята или зад бюрата. И, колкото и да е странно, в салона настана спокойствие. Епичният стоеше, все едно е сам, във въздуха се носеха късчета хартия, а по пода около него лежаха пръснати кости и черна пепел.

— Наричам се Смъртоносното посочване — рече той. — Признавам, че не е най-умното име. Но намирам, че се помни лесно. — Той се усмихна. Гласът му беше злокобен, сякаш си бъбреше с приятели на чашка.

Закрачи из салона.

— Тази сутрин ми хрумна нещо — продължи той. Салонът беше достатъчно просторен, та гласът му да отеква. — Както си се къпех, и мисълта ме порази. Запитах се… Смъртоносно посочване, защо ще обираш банка днес?

Обърна се лениво и посочи двама охранители, които се бяха показали от страничния коридор точно до кабинките за ипотеките. Охранителите станаха на прах и от тях паднаха значките, катарамите на коланите, оръжията и костите. Костите чаткаха една в друга, докато падаха. В човешкото тяло има много кости, много повече, отколкото си представях, и като се пръснеха, ставаше голяма бъркотия. Странна подробност за помнене от онази ужасна сцена. Но го помня ясно.

На рамото ми легна нечия ръка. Баща ми беше приклекнал до стола си и се мъчеше да ме смъкне, да ме опази от погледа на Епичния. Не можех да помръдна, а татко не можеше да ме накара без да направи сцена.

— Разбирате ли, планирам го от седмици. Но едва тази сутрин се сетих. Защо? Защо да обирам банката? И без това мога да взема всичко, което поискам! Нелепо е! — Той прескочи едно от гишетата и предизвика писъците на касиерката от другата страна. Едва я виждах там, свита на пода.

— Парите нямат стойност за мен, нали така. Никаква стойност. — Епичният вдигна пръст. Жената умря.

Завъртя се и посочи няколко места из салона, убивайки хора, които се опитваха да избягат. Накрая, посочи право към мен.

Най-сетне изпитах нещо. Прониза ме ужас.

На бюрото зад нас падна череп, отскочи и изтрополи на пода, разпръсвайки прах. Епичният не беше посочил мен, а чиновника, който се криеше зад бюрото си зад нас. Дали беше опитал да избяга?

Епичният отново се обърна към касиерките зад гишето. Татко още ме стискаше за ръката. Беше напрегнат. Можех да усетя как се тревожи за мен — тревогата му беше почти веществена, движеше се през ръката му и се вливаше в моята.

Тогава изпитах ужас. Чист сковаващ ужас. Сгуших се в стола, скимтях, треперех, мъчех се да заключа ума си за образите на страшната смърт.

Татко отдръпна ръката си.

— Не мърдай — произнесе беззвучно той.

Кимнах, бях твърде уплашен да правя каквото и да е друго. Татко погледна край стола си. Епичният бъбреше на една от касиерките, но не ги виждах. Чух обаче, когато костите паднаха. Избиваше ги една по една.

Лицето на баща ми помръкна. После той хвърли поглед към страничния коридор. Бягство?

Не. Там бяха паднали охранителите. През стъклената стена на кабинката видях пистолет на пода. Дулото беше заровено в пепел, дръжката отчасти лежеше върху едно ребро. Татко го съгледа. На младини беше служил в Националната гвардия.

Не го прави!, помислих аз панически. Татко, недей! Не можех да изговоря думите. Брадичката ми трепереше, когато опитах да проговоря, все едно ми беше студено и зъбите ми тракаха. Ами ако Епичният ме чуе?

Не можех да оставя татко да направи нещо толкова глупаво! Само той ми беше останал. Нямах дом, нямах семейство, нямах майка. Когато той се размърда, аз се насилих да се пресегна и да уловя ръката му. Поклатих глава, опитах да измисля нещо, което би могло да го спре.

— Моля те — успях да прошепна. — Героите. Ти каза, че ще дойдат. Нека те го спрат!

— Понякога, синко — отвърна той, докато се освобождаваше от пръстите ми, — трябва да подадеш ръка на героите.

Той хвърли един поглед към Смъртоносното посочване и се промъкна край стената на нашата кабинка в следващата. Затаих дъх, после много внимателно надзърнах покрай стола. Трябваше да знам. Дори и да се спотайвах и да треперех, трябваше да видя.

Смъртоносното посочване прескочи гишето и се приземи от другата страна, откъм нас.