Стоманеното сърце

Той прави такива неща. Стоманеното сърце обича да убива хората със собствените им оръжия. Това се превърна в отличителен белег за него. Той притежаваше невероятна сила и можеше да запраща вълни от енергия с ръце. Но когато се стигнеше до това да убие някой специален, предпочиташе да ползва неговото оръжие.

Стоманеното сърце се обърна, оставяйки татко да се свлече на пода, и захвърли пистолета. После почна да изстрелва енергия във всички посоки. Столове, стени, гишета пламнаха. Една от вълните удари близо до мен и ме изхвърли от стола. Търкулнах се на пода.

Експлозиите пилееха трески дърво във въздуха и тресяха помещението. В няколко мига Стоманеното сърце нанесе такива разрушения, че убийствата на Смъртоносното посочване изглеждаха кротки. Опустоши салона, срути колоните, уби всеки, който му попадна пред очите. Не съм сигурен как оцелях. Пълзях сред натрошените стъкла и наоколо валяха мръсотия, мазилка и прах.

Стоманеното сърце нададе яден и гневен вик. Едва чувах вика, но усещах как от силата му прозорците се трошат и стените се тресат. После от него се излъчи нещо, някаква вълна енергия. Подът наоколо смени цвета си и се превърна в метал.

Трансформацията се разпространи и заля цялото помещение с невероятна бързина. Подът под мен се превърна в стомана, също и стената, и парченцата стъкло. Гневът на Стоманеното сърце — неговата емоция — превръщаше неодушевените предмети наоколо в стомана, ала не засягаше живите и нещата, които са съвсем близо до тях.

Викът заглъхна. Подът, колоните и по-голямата част от стените бяха превърнати изцяло в стомана. Широк участък от тавана беше останал от дърво и мазилка, както и малко от стената. Стоманеното сърце изведнъж се издигна във въздуха и си проби път в небето.

Олюлявайки се стигнах до татко. Надявах се той да може да направи нещо, да спре тази лудост. Той се гърчеше. Лицето му беше окървавено. От раната в гърдите му струеше кръв. Панически се притиснах в ръката му.

Колкото и да е невероятно, той успя да проговори, ала не можах да го чуя. В онзи момент вече бях напълно глух. Татко се пресегна, треперливата му длан ме докосна по брадичката. Той каза още нещо, но пак не можах да го чуя.

Изтрих очи с ръкав и опитах да го издърпам за ръката да дойде с мен. Цялата сграда се тресеше.

Татко ме стисна за рамото. Погледнах го просълзен. Произнесе само една дума, която не чух, но прочетох по устните му.

— Върви.

Разбрах. В този ден се беше случило нещо, нещо, което показа, че Стоманеното сърце е уязвим и го уплаши. Той беше нов Епичен, не много познат в града, но бях чувал за него. Смяташе се, че той е неуязвим.

А този пистолетен изстрел го беше ранил. Всички видяхме неговата слабост и той щеше да се постарае да не остане жив човек, който да говори за това.

По лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се пълен страхливец, задето оставям татко. Обърнах се и побягнах. Сградата продължаваше да се тресе, стените се пукаха, таванът пропадаше. Отвън върху сградата попадаха удари. Стоманеното сърце я обстрелваше.

Някои хора хукнаха към изходите, но Стоманеното сърце ги убиваше отвисоко. Други потърсиха страничните врати, ала така само попаднаха по-навътре в банката. Тези хора бяха смазани, когато по-голямата част от сградата рухна.

Аз се скрих в трезора.

Щеше ми се да мога да кажа, че съм бил умен и затова съм избрал такова укритие. Но просто бях обърнат натам. Смътно помня как се добрах до един тъмен ъгъл, сгуших се и плаках, докато сградата се разпадаше.

Часове след това една спасителка ме измъкна от руините. Бях замаян и полузаспал и светлината ме заслепи, когато ме изровиха. Колкото и да е странно, помещението, в което бях, беше непокътнато, понеже стените и част от тавана бяха стоманени, но покривът и част от стената до мен почти ме бяха погребали. Иначе грамадната сграда беше разрушена и дори трезорът, където бях аз, беше леко затънал в земята и наклонен на една страна.

Спасителката ми зашепна нещо в ухото.

— Направи се на умрял. — После ме отнесе до една редица трупове и ме покри с одеяло. Беше отгатнала какво може да стори Стоманеното сърце на оцелелите.

Когато се озовах под одеялото, изпаднах в паника и пропълзях навън. Беше тъмно, макар да бе едва късен следобед. Повелителя на нощта беше надвиснал над нас; започна властването на Стоманеното сърце.

Отдалечих се с усилие и докуцуках до една уличка. Това ми спаси живота. Само няколко мига след като се измъкнах, Стоманеното сърце се върна — спусна се край светлините на спасителните екипи и се приземи до руините. Носеше някого. Слаба жена с прибрана на кок коса. Жената замахна с ръка.

Земята се разтресе.