Стоманеното сърце

Аз избягах, объркан, уплашен, изпълнен с болка. Зад мен земята се отвори и погълна останките от банката, труповете на загиналите, оцелелите, които получаваха медицинска помощ и самите спасители. Стоманеното сърце не желаеше да оставя доказателства. По-късно същата вечер той извърши Голямата Трансферсия — страховита демонстрация на сила, при която превърна по-голямата част от Чикаго — сгради, коли, улици — в стомана. Превърна и огромен участък от езерото Мичиган, който стана чиста, гладка плоскост от черен метал. Тук той построи двореца си.

Аз знам по-добре от всеки, че няма герои, които идват да ни спасят. Няма добри Епични. Никой от тях не ни защитава. Властта разваля, а пълната власт разваля напълно.

Ние живеем с тях. Мъчим се да съществуваме въпреки тях. След приемането на Закона за капитулацията, повечето хора спряха да се борят. В някои области на Разединените щати, както ги наричаме сега, старото правителство има някакъв маргинален контрол. Оставили са Епичните да правят каквото искат и опитват да продължат живота на едно разбито общество. А на повечето места е хаос и няма никакви закони.

Доста малко места, както е в Нюкаго например, се намират под тираничното управление на един богоподобен Епичен. Тук Стоманеното сърце няма съперници. Всеки знае, че той е съвършено неуязвим. Нищо не може да го нарани — нито куршуми, нито взрив, нито електричество. Не можеш да пробиеш кожата му. В ранните години други Епични опитаха да го свалят и да му отнемат престола. Сега подобни опити са голяма рядкост.

Ала ако съществува един факт, на който можем да се уповаваме, той е, че всеки Епичен има слабост. Нещо, което премахва силите му и го превръща в обикновен човек, макар и само за миг. Стоманеното сърце не е изключение; събитията от онзи ден в банката го доказват.

В ума ми има една следа относно начина, по който Стоманеното сърце може да се убие. Нещо, свързано с трезора, със ситуацията, с пистолета или със самата личност на баща ми, можа да пробие неуязвимостта на Стоманеното сърце. Мнозина от вас навярно са виждали белега върху бузата му. Е, доколкото мога да преценя, аз съм единственият жив човек, който знае как го е получил.

Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

И отново ще го видя.

Част първа

1.

Плъзнах се край стената на стълбището и приклекнах, когато стъпих на чакъла долу. С пухтене забързах по една от подземните улици в Нюкаго. От смъртта на баща ми бяха изминали десет години. Онзи съдбовен ден стана известен за повечето хора като Анексията.

Носех свободен кожен елек и панталони, през рамото ми висеше пушка. Улицата беше тъмна, макар да бе една от по-плитко разположените подземни улици, с решетки и отвори към небето. В Нюкаго винаги беше тъмно. Повелителя на нощта, част от вътрешния кръг на Стоманеното сърце, беше един от първите Епични, които се заклеха във вярност към него.

Заради него в небето няма изгрев на слънцето или изгрев на луната, а само чиста тъмнина. През цялото време. Всеки ден. Единственото, което можеш да видиш горе, е Злочестие: светилото се появи една година преди хората да почнат да се превръщат в Епични. Никой не знае защо Злочестие свети в мрака. Разбира се, никой не знае на първо място защо Епичните почнаха да се появяват или пък каква е връзката им със Злочестие.

Продължих да подтичвам и сам се ругаех, задето не съм тръгнал по-рано. Светлините на тавана на подземната улица примигваха, крушките бяха в сини аплици. По улицата се срещаше типичният подземен отпадък: наркомани по ъглите, дилъри — че и по-лоши — в пресечките. Имаше и няколко групи плахи работници, които отиваха или се връщаха от работа, облечени в дебели палта и скрили лица в грубите яки. Крачеха прегърбени и гледаха в земята.

Прекарах по-голямата част от изминалото десетилетие сред други като тях и работех на място, което наричахме просто Фабриката. Донякъде сиропиталище, донякъде училище, а най-вече основание за използване на безплатен детски труд. Но ми даваше покрив и храна почти за десет години. По-добре, отколкото да живея на улицата.

Минах край група работници. Един ме напсува зад гърба на някакъв език, който смътно ми прозвуча като испански. На следващата пресечка се четяха написани със спрей върху стените — имена на улици. Повечето повърхности в подземните улици бяха от лъскав метал. Когато Голямата Трансферсия превърна повечето от Стария град в плътна стомана, това включваше и повечето от пръстта и скалата, десетки или дори стотици стъпки в дълбочина.

В ранните години на управлението си Стоманеното сърце се стараеше повече да се представи като доброжелателен, макар и безмилостен, диктатор. Неговите Копачи прорязаха няколко нива подземни улици и сгради и в Нюкаго почнаха да прииждат хора. Тук животът беше тежък, ала навсякъде другаде властваше хаос — Епичните воюваха помежду си за територия, разни полуофициални или държавни военни групировки опитваха да завземат земи.