Стоманеното сърце

Продължих да наблюдавам, дори с по-голямо настървение. Снайперистът би трябвало да е само една част от плана за убийството на Епичния. Ръцете ми взеха да се потят. Другите хора се вълнуваха от спортове или от екшъни, обаче аз нямах време за изкуствено създадени емоции. Но това… да имам възможността да наблюдавам Възмездителите в действие, да видя лично една от техните клопки…

Е, това беше буквално сбъдване на една от най-великите ми мечти, въпреки че беше само първа стъпка в плановете ми. Не бях дошъл само да погледам убийството на един Епичен. Намерението ми беше преди края на нощта да открия как да накарам Възмездителите да ме допуснат да се присъединя към тях.

— Случайност! — провикна се някой наблизо.

Застинах, после пъргаво свалих пушката и се отдръпнах в алеята. След миг една фигура претича през входа към улицата. Набит мъж в смокинг и подходящ панталон.

— Случайност! — кресна отново той. — Чакай ме!

Пак вдигнах пушката, за да огледам подробно новодошлия през мерника. Това беше ли част от клопката на Възмездителите?

Не. Това беше Дони „Проблемите“ Харисън, Низш Епичен с една-единствена сила — способността да стреля с пистолет, без патроните му да свършват. Беше телохранител и бияч в организацията на Стоманеното сърце. Нямаше как да е част от плана на Възмездителите — те не работеха с Епични. Никога. Възмездителите мразеха Епичните. Убиваха само най-лошите сред тях, но никога не биха допуснали някой да влезе в екипа им.

Тихичко ругаех и гледах как Дони отива при Случайност и жената. Лицето й беше угрижено, пълните й устни бяха стиснати, прекрасните й очи бяха присвити. Да, тя беше разтревожена. Със сигурност беше една от Възмездителите.

Дони заговори, обясняваше нещо и Случайност се свъси. Какво ставаше?

Насочих вниманието си отново към жената. Има нещо в нея…, мислех си аз, докато очите ми блуждаеха. Беше млада, на осемнадесет-деветнадесет години, но погледът й беше като на много по-стар човек.

Угриженото й изражение изчезна в миг и се замени от преднамерена баналност, когато се обърна към Случайност и с жест го подкани да продължат. Какъвто и да беше капанът, тя трябваше да отведе Епичния по-нататък по улицата. В това имаше смисъл. Да се заложи клопка на ясновидец беше трудно. Ако сетивата му за заплаха доловяха и най-слаб намек за капан, той щеше да избяга. Жената сигурно знаеше слабостта му, но не искаше да се възползва, докато не се озоват на по-изолирано място.

Дори и тогава можеше да не свърши работа. Случайност си оставаше въоръжен, а и слабостите на мнозина Епични бяха печално известни със сложността си. Ако погрешното нещо станеше в погрешния момент, силите му щяха да го предупредят и той щеше да побегне.

Продължих да наблюдавам. Какъвто и да беше проблемът на Дони, той явно нямаше нищо общо с жената. Дони продължаваше да ръкомаха по посока на игралния дом. Ако успееше да убеди Случайност да се върне…

Капанът никога нямаше да щракне. Възмездителите щяха да се оттеглят, да изчезнат, да подберат нова мишена. Можех да прекарам години в търсене на възможност като днешната.

Не можех да допусна това. Поех дълбоко дъх, свалих пушката си и я преметнах. После излязох на улицата и тръгнах към Случайност.

Време беше да представя на Възмездителите автобиографията си.

2.

Забързах по стоманения тротоар на тъмната улица, като току влизах и излизах от езерцата светлина. Може би просто бях решил да направя нещо много, много глупаво. Толкова глупаво, колкото да ям месо, купено от продавачите из подземните улици. Че и по-глупаво. Възмездителите планираха своите убийства крайно внимателно. Намерението ми не беше да се меся — само да наблюдавам и после да опитам да ги накарам да ме приемат. С излизането си на улицата промених нещата. Намесих се в плана, какъвто и да беше той. Имаше шанс и всичко да върви по програма, Дони „Проблемите“ да влиза в сметките.

А може би не. Никой план не е съвършен и дори и Възмездителите се бяха проваляли. Понякога се оттегляха и мишената им оставаше жива. По-добре беше да отстъпят, отколкото да поемат риска да ги заловят.

Не знаех какъв е случаят, но трябваше поне да опитам да помогна. Пропуснех ли тази възможност, щях да се проклинам с години.

И тримата — Случайност, Дони и жената с опасното излъчване — се обърнаха към мен, когато дотичах.

— Дони! — рекох. — Трябваш ни в Магистрата!

„Проблемите“ ми се намръщи и изгледа пушката ми. Пресегна се под сакото за пистолета си, но не го извади. Случайност, в червения костюм и тъмното наметало, само вдигна вежда. Ако го застрашавах с нещо, силите му щяха да го предупредят. Аз обаче не планирах да му причинявам нищо през следващите няколко минути, затова предупреждение нямаше.

— Ти пък кой си? — поиска да узнае Дони.

Аз спрях.

— Кой съм аз ли? Искри, Дони! Че аз работя за Шприцър вече три години. Няма да пукнеш, ако се помъчиш от време на време да запомняш имената на хората!