Стоманеното сърце

Почувствах се ужасно, все едно съм изоставил приятел.

Изхвърчахме от уличката, Меган сви по някаква тъмна градска улица и увеличи скоростта ни до невероятна степен. Вятърът духаше в лицето ми така силно, че трябваше да се сниша зад гърба й.

— Къде отиваме? — извиках аз.

За щастие все още разполагахме с мобилните телефони и безжичните устройства. Не можех да я чуя по естествения начин, но гласът й прозвуча в ухото ми.

— Имаме план! Пръсваме се в различни посоки и се събираме!

— Само дето вървиш в грешната посока — ядосано се обади Тиа. — Ейбрахам също!

— Къде е лимузината? — попита Ейбрахам; дори и с гласа му в ухото ми, трудно беше да го чуя през вятъра.

— Забравете лимузината — нареди Проф.

— Все още мога да се добера до Конфлукс — възрази Ейбрахам.

— Няма значение — продължи Проф.

— Но…

— Приключи — с рязък глас каза Проф. — Ние избягахме.

Избягахме.

Меган мина през бабунка, аз се раздрусах, но не се пусках. Щом разбрах какво има Проф предвид, главата ми се замая. Епичен, който наистина иска да победи Стоманеното сърце, не би избягал от Правоприлагането; би трябвало да може самичък да се оправи с няколко взвода от тях.

Побягвайки, ние показахме какви сме в действителност. Стоманеното сърце вече нямаше да застане лично срещу нас.

— Тогава искам да направя нещо — каза Ейбрахам — да го ударя, преди да се изнесем от града. Половината от Правоприлагането ще върви по петите ни. Лимузината е неохранявана, а аз имам няколко гранати.

— Джон, нека опита — намеси се Тиа. — Това така и така е провал. Поне можем да го направим да излезе скъпо на Стоманеното сърце.

Уличните лампи се бяха слели в петно. Можех да чуя моторите зад нас и рискувах да погледна през рамо. Злочестие!, рекох си аз. Бяха близо, а фаровете им осветяваха улицата.

— Въобще няма да го направиш — обясни Проф на Ейбрахам. — Правоприлагането е след теб.

— Ще ги отклоним от него — намесих се аз.

— Стой — прекъсна ме Меган. — Ние ще направим какво?

— Благодаря — рече Ейбрахам. — Срещаме се на Четвърта и „Нодел“; опитайте да отклоните вниманието от мен.

Меган опита да се обърне и да ме изгледа убийствено през отвора на каската си.

— Продължавай да караш! — настоятелно й казах аз.

— Слонце — отговори тя и взе следващия завой. Без да намали скоростта.

Изкрещях, сигурен, че сме мъртви. Машината слезе почти успоредно на земята и се плъзна покрай уличното платно, но граватониците отстрани засияха ярко и не ни оставиха да се преобърнем. Отчасти остъргахме, отчасти завихме покрай ъгъла, сякаш бяхме привързани за него.

Изправихме се и писъкът ми замря.

Зад нас гръмна взрив и стоманената улица се разтресе. Погледнах през рамо и вятърът шибна косата ми. Един от черните мотоциклети на Правоприлагането не бе успял да вземе бързо завоя и сега беше димяща развалина, забита в стената на стоманена сграда. Граватониката им май не беше добра като нашата, ако въобще имаха такава.

— Колко са? — попита Меган.

— Сега са трима. Не, стой, има още двама. Петима. Искри!

— Чудесно — измърмори Меган. — И как точно очакваш да отклоним огъня от Ейбрахам?

— Не знам. Импровизирай!

— Поставят барикади на близките улици — предупреди ни Тиа. — Джон, хеликоптер на Седемнадесета.

— Отивам натам.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Опитвам да ви опазя живи, хлапета — отговори Проф.

— Искри — изруга Коуди. — Барикада на Осма. Минавам по уличката към „Марстън“.

— Не — предупреди го Тиа. — Опитват да те заставят да минеш оттам. Завий назад. Можеш да се измъкнеш към подземните улици по „Моултън“.

— Добре — отвърна Коуди.

Меган и аз излетяхме на широк път и секунда по-късно моторът на Ейбрахам обърса уличното платно от една пряка пред нас, почти паралелно на повърхността; граватониците не му дадоха да се преобърне. Беше впечатляващо; машината, обърната почти изцяло на едната си страна, колелата се въртят, а изотдолу извират искри. Граватоничните механизми убиваха инерцията, тъй че колелата можеха да се захванат за пътя и моторът да се изправи, но само след продължително плъзгане на една страна.

Обзалагам се, че мога да карам едно от тези чудеса, казах си аз. Не изглежда толкова трудно. Като да се подхлъзнеш на бананова кора при завой със скорост сто двадесет и осем километра в час. Фасулска работа.

Хвърлих поглед през рамо. Зад нас имаше поне дузина черни мотори, въпреки че се движехме твърде бързо, за да опитват да стрелят по нас. Всички трябваше да се съсредоточим върху шофирането. Може би това беше основната причина да се кара толкова бързо.

— Бронирана машина! — извика Тиа. — Право пред вас!