Стоманеното сърце

Повечето хора не са виждали Висш Епичен в славата му. Така казваме, когато те призоват силите си наистина — когато мощта им расте, а чувствата им са разпалени до гняв и бяс.

Около тях има сияние. Въздухът става парлив, все едно се е изпълнил с електричество. Биенето на сърцето замира. Вятърът сдържа диханието си. Издигането на Повелителя на нощта беше третият път, в който виждах нещо подобно.

Бе облечен в нощ, и около него се гърчеше и извиваше чернота. Лицето му беше бледо, прозрачно, но очите блестяха, а устните бяха опнати от презрение и омраза. Презрението на божество, което едва търпи дори и своите съюзници. Беше дошъл да убива.

Вдигнах поглед към него и усетих, че съм ужасѐн.

— Злочестие!

Меган изруга, стовари крак върху газта и извъртя микробуса настрана, докато от Повелителя на нощта към нас се нахвърляха сенки. Движеха се като призрачни пръсти.

— Прекратявайте! — извика Тиа. — Измъквайте се оттам!

Нямаше време. Повелителя на нощта се носеше из въздуха и не обръщаше внимание на неща като вятъра и гравитацията. Летеше като призрак пред колата си и право към нас. Въпреки това той не беше истинската опасност — истинската опасност бяха пипалата от чернота. Микробусът не можеше да им избяга; имаше десетки.

Избутах настрана страха си и вдигнах пушката. Около мен микробусът дрънчеше и подскачаше. Наоколо се издигаха лентички мрак и се усукваха около возилото.

Идиот, казах си аз. Хвърлих пушката и спуснах ръка в джоба на якето си. Фенерчето! Извадих го паникьосан и го включих право в лицето на Повелителя на нощта, докато той се носеше край прозореца ми. Летеше с главата напред, все едно плуваше във въздуха.

Реакцията бе незабавна. Въпреки че фенерчето излъчваше малко видима за мен светлина, лицето на Повелителя на нощта веднага загуби безтелесността си. Очите му спряха да блестят, а сенките около главата му изчезнаха. Лъчът невидима светлина проби тъмните пипала като лазерен лъч през гъста плетка.

На ултравиолетовата светлина лицето на Повелителя на нощта не изглеждаше божествено. Изглеждаше крехко, човешко и много, много изненадано. Помъчих се да вдигна пушката, за да стрелям по него, но оръжието ми бе твърде неудобно, а пък пистолетът на баща ми беше привързан под мишницата, където не можех да го достигна, докато държах фенера.

Повелителя на нощта ме изгледа за около един удар на сърцето с разширени от уплаха очи. После избяга на мига и се изниза странично от микробуса. Не бях сигурен, но изглеждаше, че губи височина, докато светех върху него, все едно всичките му сили се изчерпваха.

Изчезна по една пряка и движещите се около микробуса сенки изчезнаха заедно с него. Имах чувството, че няма да се върне скоро, не и след уплахата, която току-що му причиних.

Около нас избухна стрелба от картечни пистолети; куршумите засипваха страната на микробуса с метални прозвънявания. Изругах и се наведох, когато прозорецът ми се натроши. Мотоциклетистите бяха открили огън. Въпреки че бях приклекнал ниско, можах да видя ужасяващата гледка — лъскав черен коптер на Правоприлагането се издигаше иззад търговските сгради пред нас.

— Злочестие, Тиа! — изкрещя Меган и завъртя кормилото. — Как изпусна това?

— Не знам — отвърна Тиа. — Аз…

През небето пропълзя следвано от дълга димна следа кълбо светлина и експлодира в страната на хеликоптера. Той се наклони във въздуха, пламъците го обхванаха от едната страна, из небето се разхвърчаха парчета.

Роторите се забавиха и машината започна да пада.

Ракетна установка, схванах аз. Проф.

— Без паника.

Гласът на Проф бе стабилен.

— Можем да се оправим с това. Коуди, Ейбрахам, готови за разделянето.

— Проф! — обади се Ейбрахам. — Мисля, че ти…

— Още четири хеликоптера идват! — намеси се Тиа. — Явно са ги крили из складовете по целия път на лимузината. Не са знаели къде ще ги ударим; онзи просто е бил най-близкият. Аз… Меган, какво правиш?

Хеликоптерът беше извън контрол. От едната му страна бълваше пушек, описваше разкривена окръжност и слизаше към улицата право пред нас. Меган не обръщаше; засили скоростта, наведе се над волана и подкара микробуса с отчаяна, луда бързина точно към мястото, където щеше да се удари хеликоптерът.

Напрегнах се, отпуснах се назад в седалката и паникьосано сграбчих вратата откъм себе си. Тя беше полудяла!

Нямаше време за възражения. Засипваха ни куршуми, улиците се виждаха като размазано петно, Меган караше право под хеликоптера, когато той се разби на улицата с достатъчна сила, за да разтърси земята под нас.

Нещо разпори покрива на микробуса с ужасното скърцане на метал в метал и ние се завъртяхме настрана, ударихме се в стената на някаква тухлена сграда и остъргахме в нея моята страна на колата. Шум, хаос, искри. Вратата ми се откачи. Тухлите се удряха в стоманата само на сантиметри от мен. Сякаш продължаваше безкрайно.

После, секунда по-късно, микробусът спря. Разтреперан, поех дълбоко дъх. Бях засипан с парченца от предното стъкло; прозорецът се беше строшил.