Стоманеното сърце

— Всъщност — продължих аз, — това няма да свърши работа, разбираш ли, понеже метафората е твърде смислена. Трябва да бъда асът-авиатор или нещо такова.

Вирнах глава.

— Всъщност, и това съдържа малко смисъл.

Искрите да го вземат, трудно беше и да го правиш преднамерено зле. Намирах, че това е несъмнено несправедливо.

— Наред ли сте? — произнесе Коуди в ушите ни. Задната част на микробуса беше отделена от кабината с метална преграда, като в сервизен автомобил. В преградата имаше малко прозорче, но Коуди предпочиташе да използва мобилните за комуникация.

— Наред сме — отговори Меган. — Имахме абстрактна дискусия за лингвистичния паралелизъм.

— Нямаше да ти е интересно — добавих аз. — Няма въвлечени шотландци.

— Всъщност — започна Коуди, — древният език на моята родина…

Меган и аз се спогледахме, после и двамата многозначително се пресегнахме към мобилните си телефони и прекъснахме Коуди.

— Дай ми да разбера като свърши, Ейбрахам — казах аз в моя.

Ейбрахам въздъхна на другия край на линията.

— Искаш ли да си сменим местата? Със сигурност би ми харесало да мога да изключа звука на Коуди точно сега. За съжаление е трудно, когато той седи до теб.

Подсмихнах се, после погледнах Меган. Тя все още се усмихваше. Като я гледах как се усмихва, чувствах се тъй, сякаш съм направил нещо велико.

— Меган — изрече Тиа в ушите ни, — продължавай точно както досега. Конвоят напредва по улицата без отклонения. Би трябвало да се засечете след още петнадесетина минути.

— Разбрано.

Навън уличните лампи премигнаха, както и осветлението в един жилищен комплекс, който подминахме. Още веднъж по-ниско напрежение на тока.

Все още нямаше никакви грабежи. Правоприлагането обикаляше из улиците, а и хората бяха твърде уплашени. Докато минавахме през една пресечка, видях голямо поделение бронирани машини да се движат с грохот по пряката. Около четири метра високи, оръжията им не бяха нищо повече от картечни дула, бойните машини бяха съпровождани от пет човека — ядро от Правоприлагането. Един от войниците носеше отличаващо се енергийно оръжие, оцветено в яркочервено като предупреждение. Няколко изстрела от него можеха да изравнят със земята сграда.

— Винаги съм искал да управлявам машина в едно от тези подразделения — казах аз, докато преминавахме.

— Не е много забавно — отзова се Меган.

— Правила си го? — изненадано я попитах аз.

— Да. Отвътре са задушни и реагират много бавно.

Тя се подвоуми.

— Ще призная, че дивата самозабравена стрелба с двете ротативни оръдия може да бъде доста удовлетворяваща по един първичен начин.

— Все ще те убедим да оставиш тия пищови.

— Няма начин — пресече ме тя, пресегна се и потупа кобура си под мишницата. — Ами ако попадна в близък бой?

— Тогава удряш с приклада на пушката — отговорих аз. — Ако са твърде далеч за това, то винаги е по-добре да имаш пушка, с която да можеш наистина да удряш.

Тя ме погледна безизразно, докато караше.

— Пушките губят твърде много време. Не са достатъчно… спонтанни.

— Това идва от жената, която се жалва, когато хората импровизират.

— Жалвам се, когато импровизираш ти — уточни тя. — Различно е от това да импровизирам аз. Освен това не всички пистолети са неточни. Стрелял ли си някога с МТ 318?

— Хубаво оръжие — съгласих се аз. — Ако трябва да нося пистолет, ще имам предвид МТ. Проблемът е, че е твърде слаб — със същия успех можеш да хвърляш куршумите по някого. Толкова ще го нараниш и с този пистолет.

— Ако си добър стрелец, няма значение каква е силата на оръжието.

— Ако си добър стрелец — тържествено произнесох аз и вдигнах ръка към гърдите си — вероятно вече използваш пушка.

Тя изпуфтя.

— А какъв пистолет би си взел, ако можеш да избираш?

— Дженингс калибър 44.

— Спитфайър? — невярващо ме попита тя. — Стрелят приблизително толкова точно, колкото ако хвърлиш шепа куршуми в огъня.

— Така е. Но ако използвам пистолет, това значи, че някой е точно пред мен. Може и да нямам шанса за втори изстрел, тъй че искам да го улуча бързо. В този момент точността няма значение, понеже така и така другият е близко.

Меган само завъртя очи и поклати глава.

— Безнадежден си. Осланяш се на предположения. С пистолета можеш да си точен колкото и с пушката, а можеш и да го използваш на по-близки разстояния. Всъщност, понеже е по-трудно, наистина опитните хора си служат с пистолет. Всеки слонце може да уцели с пушка.

— Ти не каза това.

— Казах го, а и карам, тъй че нека решим, че спорът е приключил.

— Но… това няма смисъл!

— Не е необходимо да има — отговори тя. — То е тухла, направена от овесена каша.

— Знаете ли — обади се Тиа в ушите ни, — вие двамата можете просто да носите пистолет и пушка.

— Не това е проблемът — произнесох аз заедно с Меган. — Ти не разбираш.

— Както и да е — отвърна Тиа. Можех да я чуя как отпива кола. — Десет минути.

От тона й се разбираше, че е отегчена от споровете ни. Тя обаче не можеше да види, че и двамата се усмихваме.

Искрите да го вземат, харесвам това момиче, мислех си аз, докато гледах Меган. Тя явно смяташе, че е спечелила спора.