Стоманеното сърце

Микробусът подскачаше, докато се движеше из тъмните улици на Нюкаго; вътре беше задушно. Седях на мястото до шофьора, а Меган караше. Коуди и Ейбрахам бяха отзад. Проф се движеше отпред с друга кола, а Тиа ни осигуряваше подкрепа от базата и следеше показанията на камерите от улиците. Денят бе студен, а отоплението във возилото ни не работеше — Ейбрахам така и не се накани да го поправи.

През ума ми минаваха думите на Проф. Обмисляли сме да ударим Конфлукс по-рано, но отхвърлихме идеята, понеже смятахме, че ще бъде твърде опасно. Все още разполагаме с плановете оттогава. Сега е не по-малко опасно, но сме се хванали сериозно. Няма причина да не продължаваме.

Беше ли Конфлукс истински? Инстинктът ми казваше, че е. Точно както уликите сочеха, че Зарево е измислица, уликите около Конфлукс водеха до заключението, че има нещо. Могъщ, но уязвим Епичен.

Стоманеното сърце разкарва Конфлукс нагоре-надолу — обясни Проф — и никога не го оставя задълго на едно място. Но в придвижванията му има някакъв модел. Често използва бронирана лимузина с шестима телохранители и ескорт от два мотоциклета. Ако следим за това и чакаме да използва този конвой за придвижване, можем да го ударим на улицата в движение.

Уликите. Дори и с електроцентралите Стоманеното сърце нямаше достатъчно електричество, за да захранва града, и все пак някак си произвеждаше тези батерии. Бронираните единици не носеха със себе си източници на енергия, не носеха и много от хеликоптерите. Фактът, че ги зареждаха високопоставени служители на Правоприлагането, не бе кой знае каква тайна. Всички го знаеха.

Той беше насреща. Надарител, умеещ да създава енергия във форма, в която тя може да задвижва превозни средства, да зарежда горивни клетки, дори да осветява голям дял от града. Тази сила бе страховита, но не повече от възможностите на Повелителя на нощта или Стоманеното сърце. Най-могъщите Епични определяха свой собствен мащаб на силата.

Микробусът подскочи и аз стиснах пушката — ниско долу, спуснат предпазител, цевта насочена надолу и към вратата. Скрита от погледа, но удобна. За всеки случай.

Тиа беше забелязала точния вид конвой днес и се понесохме. Меган ни караше към място, на което пътят ни щеше да се засече с лимузината на Конфлукс. Очите й бяха типично напрегнати, при все че днес у нея имаше и още нещо особено. Не страх. Просто… притеснение може би?

— Не си на мнение, че трябва да го правим, нали? — попитах я аз.

— Мисля, че бях ясна — отвърна Меган с равен глас, загледана напред. — Стоманеното сърце не бива да пада.

— Говоря за Конфлукс в конкретния случай — обясних аз. — Нервна си. Обикновено не си нервна.

— Просто не смятам, че знаем достатъчно за него — отговори тя. — Не бива да удряме Епичен, на когото нямаме дори и снимки.

— Но ти си нервна.

Тя караше, очите й гледаха напред, ръцете бяха здраво върху кормилото.

— Всичко е наред — продължих аз. — Чувствам се като тухла, направена от овесена каша.

Тя ме изгледа, а челото й се сви нагоре. Кабината на микробуса утихна. После Меган започна да се смее.

— Не, не — казах й аз. — Има смисъл! Слушай. Предполага се, че тухлата е здрава, нали? Но ако една тайно е била направена от овесена каша, а останалите тухли не са го знаели, тя ще си стои и ще се притеснява, че ще бъде слаба, а останалите са силни. Като я поставят в стената, ще се смачка, разбираш ли; може би част от овесената й каша ще се смеси с веществото, което слагат между тухлите.

Меган се смееше още по-силно, толкова силно, че всъщност се задъхваше. Опитах да продължа с обяснението, но се усетих как се усмихвам. Не мисля, че я бях чувал да се смее, наистина да се смее. Не да се изхилва, не да разделя устни в кисела насмешка, а наистина да се смее. Когато се овладя, беше почти просълзена. Май извадихме късмет, че не се разби в някой стълб или нещо подобно.

— Дейвид — каза ми тя между издишванията, — смятам, че това е най-смешното нещо, което съм чувала някой да казва. Най-чудатото, най-безочливо смешното нещо.

— А…

— Искрите да го отнесат — рече тя и изпуфтя. — Имах нужда от това.

— Наистина?

Тя кимна.

— Можем ли да… сметнем, че съм го казал затова?

Тя ме погледна, усмихната, с искрящи очи. Напрежението все още беше там, но се беше отдръпнало малко.

— Разбира се — отвърна ми тя. — Искам да кажа, лошите каламбури са нещо като изкуство, нали? Тогава защо не и лошите метафори?

— Точно така.

— А ако те са изкуство, то ти си истински майстор на живописта.