Стоманеното сърце

— Това вероятно е заради самия него — започнах аз. — Не иска слънчевата светлина да грее върху него и да го прави телесен. Няма да се изненадам, ако това е било част от сделката между тях, една от причините Повелителя да служи като подчинен на Стоманеното сърце. Правителството на Стоманеното сърце осигурява инфраструктура — храна, електричество, предотвратяване на престъпленията — за да компенсира факта, че винаги е тъмно.

— Мисля, че това обяснява нещата — съгласи се Коуди. — На Повелителя на нощта му трябва мрак, но не може да го има, освен ако няма приличен град, от който да действа. Нещо като гайдаря, на когото му трябва да го издържа един хубав град, та той да може да застане на скалите и да свири.

— Гайдар? — попитах аз.

— О, моля те, не започвай и с него — обади се Тиа и вдигна ръка към главата си.

— Гайдар — повтори Коуди.

Гледах го озадачено.

— Не си чувал за гайдите? — поинтересува се Коуди с втрещен тон. — Та те са толкова шотландски, колкото поличките и червените косми под мишниците.

— Ъъъ… бла? — произнесох аз.

— Това е — заключи Коуди. — Стоманеното сърце трябва да падне, за да можем отново да образоваме децата както трябва. Това е посегателство върху достойнството на моята родина.

— Чудесно — обобщи Проф. — Радвам се, че вече имаме подходящата мотивация.

Той лениво потропа по бюрото.

— Притеснен си — отсъди Тиа. Явно познаваше Проф доста добре.

— Все повече се приближаваме към конфронтацията. Продължим ли така, ще изкараме Стоманеното сърце, но няма да можем да се бием с него.

Хората на бюрото се умълчаха. Вдигнах поглед и загледах високия таван; стерилните бели лампи из залата не светеха достатъчно, за да достигнат и до най-отдалечените ъгли. В това помещение беше студено и тихо.

— Кой е последният момент, в който можем да се измъкнем?

— Така — започна Проф. — Можем да го изкараме за конфронтация със Светлина, а после да не се появим.

— Това може да се окаже хубав сам по себе си майтап — отбеляза Коуди. — Съмнявам се, че на Стоманеното сърце кой знае колко често му връзват тенекия.

— Ще реагира зле на такова излагане — продължи Проф. — Точно сега ние, Възмездителите, сме трън в очите му — ние сме неприятност. Нанесли сме три удара в този град и не сме убивали никого, който да е жизненоважен за организацията му. Избягаме ли, наяве ще излезе това, което сме вършили. Ейбрахам и аз оставяме доказателства, които ще потвърдят, че ние сме зад това — този е единственият начин да гарантираме, че нашата победа, ако такава има, няма да бъде приписана на някой Епичен, а на обикновени хора.

— Тоест, ако избягаме… — рече Коуди.

— Стоманеното сърце ще знае, че Светлина е бил измислица и че Възмездителите са търсили начин да го убият — каза Тиа.

— Е — отговори Коуди — повечето Епични вече искат да убият повечето от нас. Тъй че може би нищо няма да се промени.

— Сега ще е по-лошо — обадих се аз, все още загледан в тавана. — Той уби спасителните работници, Коуди. Параноичен е. Открие ли какво сме готвили, ще ни погне здраво. Мисълта, че сме опитали да се доберем до него… че сме проучвали слабостите му… няма просто да го приеме и да седи.

Сенките помръднаха, аз свалих поглед и видях Ейбрахам да влиза в кабинката ни.

— Проф, помоли ме да те предупредя, щом часът настъпи.

Проф провери мобилния си и кимна.

— Трябва да се връщаме обратно в скривалището. Всеки да взема една торба и да я пълни с намерените неща. Ще ги сортираме по-нататък в по-безопасна среда.

Станахме от столовете си, а Коуди потупа по главата мъртвия и замръзнал в стоманата клиент на банката, стоварил се до стената на тази стаичка. Докато излизаха, Ейбрахам постави нещо на бюрото.

— За теб.

Пистолет.

— Не съм добър с…

Спрях. Изглеждаше ми познат. Пистолетът… който баща ми взе.

— Намерих го в отломките до баща ти — обясни ми Ейбрахам. — Трансферсията е превърнала дръжката в метал, но повечето от частите са си били от хубава стомана. Махнах магазина и почистих патронника, а плъзгачът и спусъкът още си работят, както се очаква. Не бих му се доверил, преди да му направя пълно прострелване в базата, но има големи изгледи все още да стреля надеждно.

Взех пистолета. Това оръжие уби баща ми. Струваше ми се нередно да го държа.

Доколкото знаех обаче, това бе и единственото оръжие, наранило Стоманеното сърце.

— Не знаем дали нещо, свързано с оръжието, е направило възможно Стоманеното сърце да бъде ранен — продължи Ейбрахам. — Стори ми се, че ще си струва да го изровя. Ще го разглобя, ще го почистя за теб и ще проверя патроните. Може все още да ги бива, при все че е вероятно да се наложи да сменим барута, ако гилзите не са го изолирали от трансферсията. Ако всичко е наред, можеш да го носиш. Ако ти се предостави възможност, можеш да опиташ да го застреляш с него.

Кимнах в знак на благодарност, после изтичах да взема една торба и да изнеса моята част от намереното от нас.