Стоманеното сърце

— Повечето от парчетиите са от пропадането на тавана вътре — обясни Тиа отзад, а гласът й отекваше в огромната зала. — Ейбрахам и аз разчистихме колкото можахме. Много пръст се бе изсипала през разрушената стена и таван и бе препълнила една част от залата до трезора. Работихме с тензорите върху този куп, после пробихме дупка в ъгъла на пода — тя излиза в някакво празно пространство под сградата — и натъпкахме праха там.

Направих три стъпки до по-долната част на пода. Тук, в центъра на стаята, Стоманеното сърце се беше изправил срещу Смъртоносното посочване. Тези хора са мои… Инстинктивно се обърнах наляво. Свито до колоната намерих тялото на жената, чието дете бе убито в ръцете й. Потреперих. Сега беше стоманена статуя. Кога бе умряла? Как? Не помнех. Може би заблуден куршум? Нямаше да се е превърнала в стомана, ако вече не е била мъртва.

— Това, което наистина е спасило мястото — продължи Тиа — е била Голямата Трансферсия, когато Стоманеното сърце е превърнал всичко в града в стомана. Ако не беше го извършил, пръстта би изпълнила изцяло тази стая. Освен това, слягането на почвата вероятно би смачкало тавана. Както и да е, трансферсията е превърнала останалите в помещението неща, както и земята наоколо, в стомана. Всъщност той е заключил залата на мястото й и я е запазил като мехур в замръзнало езеро.

Продължих напред, докато не видях мъничката безжизнена кабинка за ипотеките, където се бях крил. Сега прозорците й бяха непрозрачни, но можех да виждам през отворената предна страна. Влязох и прокарах пръсти по бюрото. Кабинката ми се струваше по-малка, отколкото я помнех.

— Застрахователните документи бяха неокончателни — продължи Тиа. — Но е имало иск за самата постройка, иск за земетресение. Чудя се дали собствениците на банката наистина са смятали, че застрахователната компания ще го плати. Изглежда смешно — но тогава, разбира се, все още имаше много неясноти около Епичните. Както и да е, това ме накара да проуча свързаните с разрушаването на банката документи.

— И то те доведе тук? — попита Коуди; гласът му идваше от тъмното, докато тършуваше из стаята.

— Всъщност не. Доведе ме до намирането на нещо любопитно. Прикриване. Причината да не мога да намеря нищо в застрахователните отчети, да не мога да намеря списъци със съдържанието на трезора е, че някои от хората на Стоманеното сърце вече са били събрали и укрили информацията. Осъзнах, че щом като е направил сериозен опит да прикрие това, то аз няма да открия нищо полезно в архивите. Единственият ни шанс беше да отидем в банката, за която Стоманеното сърце е предположил, че е напълно погребана.

— Добро допускане — умислено каза Коуди. — Без тензорите или някаква епическа сила като тази на Копачите да се добереш дотам би било почти невъзможно. Да пробиеш петнадесет метра плътна стомана?

Копачите бяха започнали като обикновени хора и бяха получили странните си сили от Епичен с името Изкопа, способен да раздава сили като Конфлукс. Това… не свърши добре за тях. Оказа се, че не всички епични сили бяха предназначени за ползване от смъртни ръце.

Все още стоях в кабинката. Там бяха костите на служителя по ипотеките, разпилени по пода около бюрото, стърчащи от боклуците. Сега всичко беше метал.

Не исках да гледам, но трябваше. Трябваше.

Обърнах се. За миг не можех да различа миналото от настоящето. Там стоеше баща ми, решен, вдигнал оръжие да защитава едно чудовище. Експлозии, викове, прах, писъци, огън.

Страх.

Примигнах, разтреперан, с ръка върху студената стомана на стената на кабинката. Стаята миришеше на прах и време, но ми се струваше, че мога да помириша кръв. Струваше ми се, че мога да помириша ужас.

Излязох от кабинката и отидох до мястото, където стоеше Стоманеното сърце, хванал обикновения пистолет, с протегната към баща ми ръка. Бум. Един изстрел. Можех да си припомня как го чувам, въпреки че не знаех дали умът ми не е създал това. Тогава бях оглушал от експлозиите.

Коленичих до колоната. Купчина сребристи отломки покриваше всичко пред мен, но имах тензора си. Останалите продължиха да говорят, но аз спрях да слушам и думите им се превърнаха просто в ниско бръмчене на заден план. Сложих си тензора, протегнах се и — много внимателно — започнах да изпарявам отломките.

Не отне много време; повечето от купа беше голямо парче от таванска облицовка. Премахнах го и замръзнах.

Той беше там.

Баща ми лежеше, свлякъл се на колоната, с главата настрани. Раната от куршум бе замръзнала в стоманените гънки на тениската му. Очите му все още бяха отворени. Приличаше на статуя, отлята в невъобразими подробности — дори и порите на кожата се различаваха.

Гледах, без да мога да мръдна, без да мога дори да сваля ръка. След десет години познатото лице почти ме смаза. Нямах никакви снимки от него или от майка ми; не посмях да отида у дома, след като бях оцелял, при все че Стоманеното сърце не можеше да знае кой съм. Бях параноичен и наранен.