Стоманеното сърце

Все едно, рекох си. Кривата линия беше първокласен Епичен по класификацията на Тиа, без предимството на безсмъртието. Това я правеше могъща, но уязвима. Трябва да го е осъзнала; когато опита да завладее Нюкаго преди няколко години, нямаше шансове.

Както и да е, тя бе Епичен с няколко по-малки сили, които действат заедно, за да създадат нещо, което изглеждаше да е една, по-впечатляваща сила. В нейния случай — можеше да мести земята, но само ако не е много твърда. Също така обаче имаше и способността да превръща обикновения камък и пръст в някакъв песъчлив прах.

Това, което изглеждаше като предизвикано от нея земетресение, всъщност е било смекчаване на почвата, а после дръпване на земята. Имаше истински Епични, създатели на земетресения, но те по някаква ирония бяха по-слаби или поне по-малко полезни. По-могъщите можеха да разрушат град със силите си, но не можеха да погребат отделна сграда или група хора, както си поискат. Просто тектониката на плочите работеше в твърде голям мащаб, за да позволява прецизност.

— Не виждате ли? — попита Тиа. — Стоманеното сърце е превърнал главната зала на банката — стени, голяма част от тавана, под — в стомана. После Кривата линия е размекнала земята отдолу и я оставила да потъне. Започнах да си мисля, че може би има шанс…

— … още да е там — тихо казах аз.

Направихме завой в катакомбите и тогава Тиа пристъпи напред, отмести някакви отпадъци и разкри тунел. Вече имах достатъчно практика, за да кажа, че вероятно е направен от тензор. Тензорите, освен ако не биваха прецизно контролирани, винаги пробиваха кръгли тунели, а Копачите бяха създали квадратни или правоъгълни коридори.

Този тунел минаваше през стоманата под лек наклон. Коуди тръгна напред и насочи фенерчето си.

— Така, Тиа, май вече знаем с какво сте се занимавали ти и Ейбрахам през последните няколко седмици.

— Трябваше да опитаме няколко различни пътя за достъп — обясни Тиа. — Не бях сигурна колко надълбоко е потънала банковата зала и дори дали е запазила целостта си.

— А запазила ли я е? — попитах аз и внезапно почувствах странно вцепеняване.

— Да! — отвърна Тиа. — Невероятно е. Елате и вижте.

Тя ни поведе по тунела, достатъчно висок, за да вървим през него, въпреки че на Ейбрахам щеше да му се наложи да се прегърби.

Не се решавах. Останалите ме чакаха, за да тръгнат след мен, тъй че се заставих да пристъпя и последвах Тиа. Другите дойдоха отзад, а мобилните ни даваха единствената светлина.

Не, почакай. Имаше светлина отпред; едва можех да я различа около сянката на стройната фигура на Тиа. Най-после стигнахме края на тунела и аз пристъпих в един спомен.

Тиа бе поставила няколко лампи в ъглите и по масите, но те само придаваха призрачен вид на голямото тъмно помещение. Стаята се беше установила под ъгъл, а подът се накланяше надолу. Изкривената перспектива само подсилваше сюрреалистичното усещане на мястото.

Замръзнах на отвора на тунела. Стаята беше както си я спомнях, смайващо добре запазена. Възвисяващи се колони — сега от стомана — и пръснати бюра, щандове, боклук. Още можех да различа подовата мозайка, макар и само формите й. Вместо мрамор и камък сега тя беше в еднообразна отсянка на сребърното, прекъсвано от ръбове и издатини.

Почти нямаше прах, при все че отделни прашинки мързеливо се носеха из въздуха и създаваха малки ореоли около поставените от Тиа бели фенери.

Усетих се, че още съм на края на тунела, и слязох в стаята. О, искрите да…, помислих си аз и гърдите ми се стегнаха. Открих, че ръцете ми стискат пушката, нищо, че знаех, че не съм в опасност. Спомените се връщаха като потоп.

— Ретроспективно — обясняваше Тиа, а аз я слушах само с половин ухо — не трябваше да се изненадвам, че я намирам толкова добре запазена. Силите на Кривата линия са създали нещо като възглавница от пръст при потъването на залата, а Стоманеното сърце е превърнал почти цялата пръст в метал. Другите стаи в сградата са били разрушени при нападението му над банката и са се отчупили при потъването й. Но тази и трезорът, по ирония, са били запазени от собствените сили на Стоманеното сърце.

По съвпадение бяхме влезли през главния вход на банката. Тук беше имало широки красиви стъклени врати; бяха ги унищожили пушечният огън и енергийните удари. И от двете страни подът бе засипан със стоманени парчетии и стоманени кости на жертвите на Смъртоносното посочване. Пристъпвайки напред, следвах пътя на Стоманеното сърце в сградата.

Ето ги щандовете, помислих си аз и погледнах право напред. Онези, на които работеха касиерите. Част беше унищожена; като дете бях пропълзял през тази дупка, преди да достигна до трезора. Близкият таван бе счупен и деформиран, но самият трезор е бил стоманен преди намесата на Стоманеното сърце. Както си и помислих, това може и да е помогнало съдържанието му да се запази, понеже така действаха способностите на Стоманеното сърце за трансферсия.