Стоманеното сърце

Обърнах се и изненадано видях Коуди да идва по коридора. Беше сам и пеша, което значеше, че е оставил електрокара — който теглеше сандъците с провизии — в хангара. Беше метнал пушка на рамо и нахлупил бейзболната шапка, избродирана с предполагаемия герб на шотландския му клан. Докосна шапката към нас.

— Така… имаме парти значи? — попита той. Провери мобилния си. — Време за чай ли е?

— Чай? — почудих се аз. — Никога не съм те виждал да пиеш чай.

— Обикновено хапвам малко риба и пакетче чипс — обясни Коуди. — Това е британска традиция. Вие всички сте янки и не разбирате.

Нещо в това твърдение изглеждаше малко вероятно, но не знаех достатъчно, за да го предизвикам.

— Защо са мрачните физиономии? — попита Коуди и подскокна до нас върху сандъците. — Вие двамата приличате на ловци на еноти в дъждовен ден.

Супер, помислих си аз. Защо не мога да правя такива метафори?

— Проф и аз спорихме — обясни Меган с въздишка.

— Пак? Мислех си, че вие двамата сте спрели с това. За какво беше този път?

— Не е нещо, за което искам да говоря.

— Ясно, ясно — Коуди извади дългия си ловджийски нож и започна да си реже ноктите. — Повелителя на нощта е тръгнал из града. Хората разправят, че е навсякъде, минава през стени, надзърта из бърлогите на злодеите и на по-дребните Епични. Всички са на нокти.

— Това е добре — казах аз. — Означава, че Стоманеното сърце приема заплахата сериозно.

— Може би — продължи Коуди. — Може би. Все още не е казал нищо за предизвикателството, което му отправихме, а и Повелителя на нощта си проверява сума ти обикновени типове. Стоманеното сърце може и да подозира, че някой опитва да му отвлече вниманието.

— Може би трябва да ударим Повелителя на нощта — предложих аз. — Сега знаем слабото му място.

— Идеята може да е добра — каза Коуди и измъкна от торбата си дълго, тънко приспособление. Подхвърли ми го.

— Какво е това?

— Ултравиолетово фенерче — обясни той. — Намерих място, където ги продават — добре де, само крушките, а аз ги поставих във фенерчетата и направих няколко за нас. По-добре да сме готови, ако Повелителя на нощта ни изненада.

— Мислиш ли, че ще дойде тук? — попитах аз.

— Най-накрая ще започне и в стоманените катакомби — каза Коуди. — Може вече и да е започнал. Наличието на защитима база не значи нищо, ако Повелителя на нощта просто реши да се промъкне през стените и да ни издуши в съня ни.

Жизнерадостни мисли. Потреперих.

— Сега поне можем да се бием с него — каза Коуди и измъкна друго фенерче за Меган. — Обаче мисля, че сме зле подготвени. Все още не знаем каква е слабостта на Стоманеното сърце. Ами ако той наистина предизвика Светлина?

— Тиа ще намери отговора — казах аз. — Тя много е напреднала в разбирането на станалото в оня банков трезор.

— Ами Зарево? — попита Коуди. — Дори не сме започнали да планираме как да се справим с него.

Зарево, другият от Висшите Епични телохранители на Стоманеното сърце. Меган ме изгледа, очевидно любопитна какво ще кажа след това.

— Зарево няма да бъде проблем — заявих аз.

— Това каза и преди, когато ни пробута цялата тая работа. Но още не си обяснил защо.

— Говорил съм за това с Тиа — отвърнах аз. — Зарево не е това, за което го мислиш.

Бях доста уверен в това.

— Елате, ще ви покажа.

Коуди вдигна вежда, но ме последва, когато запълзях обратно в тунела. Проф вече знаеше какво пише в бележките ми, макар да не бях сигурен, че го вярва. Знаех, че планира среща, на която да говорим за Зарево и Повелителя на нощта, но също така знаех, че чака Тиа, преди да е отишъл твърде далеч с плана. Ако тя не излезеше с отговор как да убием Стоманеното сърце, нищо друго нямаше да има значение.

Не исках да мисля за това. Да се откажем сега, понеже не знаем слабостта му… щеше да бъде като да установиш, че си теглил жребий за десерт във Фабриката и не ти достига само един номер. Само дето няма значение, защото Пит вече се е промъкнал да задигне десерта, тъй че никой няма да получи каквото и да е — даже не и Пит, понеже се оказва, че на първо място никога не е имало никакъв десерт. Е, нещо подобно. Тази метафора е работа в движение.

В горната част на тунела отведох Коуди до кутията, където държахме бележките ми. Порових се из тях няколко минути и установих, че Меган ни е последвала. Изразът на лицето й беше непроницаем.

Хванах папката за Зарево, отнесох я на бюрото и извадих няколко снимки.

— Какво знаете за Зарево?

— Огнен Епичен — каза Коуди и посочи една снимка. На нея се виждаше направен от пламъци човек, а горещината бе тъй силна, че въздухът около него беше деформиран. Никоя фотография не можеше да улови в детайли чертите на Зарево, защото те се състояха само от пламък. Всъщност на всяка от извадените от мен снимки той блестеше тъй ярко, че изкривяваше картината.