Стоманеното сърце

— Ти искаш своето отмъщение, синко? Е, това е цената му. Няма да го захаросвам. Опитваме да не засягаме невинни, но когато убием Стоманеното сърце, ще причиним страдание.

Седнах край хладилната дупка.

— Помислял ли си някога за това? — попита Ейбрахам. Беше измъкнал синджирчето изпод ризата си и го потъркваше с пръст. — През всичките години планиране и подготовка да убиеш оня, когото мразиш, никога ли не си се замислял какво ще стане с Нюкаго?

Изчервих се, но после поклатих глава. Не бях.

— И… какво правим?

— Продължаваме като досега — отговори Проф. — Работата ни е да изрежем заразената плът. Само тогава тялото може да започне да се лекува — но най-напред ще боли много.

— Но…

Проф се обърна към мен и аз забелязах нещо в израза му. Страшно изтощение, умората на някого, който е водил война изключително дълго време.

— Добре е за теб да мислиш върху това, синко. Разсъждавай. Тревожи се. Стой буден нощем, уплашен заради жертвите на идеологията си. За теб ще е добре да научиш цената на това да се биеш. Но трябва да те предупредя за нещо. Няма да намериш отговори. Няма добър избор. Подчинение на един тиранин или хаос и страдания. В крайна сметка избирам второто, макар че това измъчва душата ми. Не се ли сражаваме, с човешкия род е свършено. Бавно се превръщаме в овце на Епичните, в роби и прислуга — загниваме. Това не е само за отмъщение или отплата. Става дума за оцеляването на нашата раса. Става дума за това хората да са господари на собствената си съдба. Избирам страданието и несигурността пред това да се превърна в домашен любимец.

— Чудесно е — намеси се Меган — да избираш сам. Но, Проф, ти не избираш само за себе си. Ти избираш за всеки в града.

— Така е — и той плъзна някакви кутии на полицата.

— Най-накрая — продължи Меган — те не се превръщат в господари на съдбата си. Или ги управлява Стоманеното сърце, или са оставени да се оправят сами — поне докато не се появи някой друг Епичен, за да ги управлява отново.

— Тогава ще убием и него — тихо отговори Проф.

— Колко можеш да убиеш? — попита Меган. — Не можеш да спреш всички Епични, Проф. Най-накрая някой друг ще се установи тук. Мислиш, че ще е по-добър от Стоманеното сърце?

— Достатъчно, Меган — каза Проф. — Вече говорихме за това, а аз съм взел решението си.

— Нюкаго е едно от най-добрите места за живеене в Разединените Щати — продължи Меган и не обърна внимание на забележката на Проф. — Трябва да се фокусираме върху Епични, които не са добри администратори, върху места, където животът е по-лош.

— Не — възрази Проф, а гласът му звучеше по-рязко.

— Защо не?

— Защото в това е проблемът! — отсече той. — Всички приказват колко страхотно място е Нюкаго. Но то не е страхотно, Меган. Изглежда добро само при сравнение! Да, има и по-лоши места, но докато смятаме тази гнусна дупка за идеал, няма да стигнем никъде. Не можем да ги оставим да ни убедят, че това е нормално!

Стаята притихна, а Меган изглеждаше поразена от избухването на Проф. Аз седнах, а раменете ми провиснаха.

Въобще не приличаше на каквото си бях представял. Славните Възмездители, които въздават правосъдие на Епичните. Въобще не си бях помислял за вината, която ще носят, за споровете, за несигурността. Можех да го видя в тях, същия страх, който изпитвах в електроцентралата. Притеснението, че е възможно да вършим по-лоши неща, че можем да се окажем лоши като Епичните.

Проф си тръгна и безсилно махна с ръка. Чух как завесата прошумолява, а той се оттегля в стаята си за размишления. Меган го гледаше как се отдалечава с почервеняло от гняв лице.

— Не е толкова зле, Меган — тихо произнесе Ейбрахам. Все още изглеждаше спокоен. — Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да приказваш такива работи? — попита тя.

— Не се налага да надвиваме всички Епични, разбираш ли — обясни той. В тъмнокожата си ръка държеше верижка с малко провиснало от нея медальонче. — Просто трябва да удържим достатъчно дълго.

— Няма да слушам глупостите ти, Ейбрахам — отговори тя. — Не и сега.

С тези думи се обърна и излезе от склада. Пропълзя в отвеждащия в стоманените катакомби тунел и изчезна.

Ейбрахам въздъхна и се обърна към мен.

— Не изглеждаш добре, Дейвид.

— Зле ми е — честно си казах аз. — Мислех си… че ако някой притежава отговорите, то това ще са Възмездителите.

— Грешно ни преценяваш — каза Ейбрахам и се доближи към мен. — Грешно преценяваш Проф. Не гледай към екзекутора за обяснение защо острието му се стоварва. А Проф е общественият екзекутор, войник на човешкия род. Други ще дойдат да възстановяват.

— Но това не те ли мъчи? — попитах аз.

— Не прекалено — просто отговори Ейбрахам и отново си окачи верижката. — Но аз имам надежда, която останалите нямат.

Сега можех да видя медальончето му. Беше малко и сребърно, със стилизиран знак S на него. Стори ми се, че отнякъде разпознавам този символ. Напомняше ми за баща ми.