Стоманеното сърце

— Ти унищожи последната кола с каране из един квартал, Колене — каза тя и подкара машината. — Струва ми се, че събори два знака. А и май видях останките на някакви кофи за боклук, докато бягахме.

На устните й се появи слаба усмивка.

— Грешката не беше моя — заявих аз, окрилен от успеха ни, докато гледах как Станция Седем стърчи в тъмното небе. — Ония боклукчийски кофи си го търсеха. Нахални слонцета.

— Взривявам големия — изрече в ухото ми Коуди.

В сградата отекна верига от взривове; предположих, че сред тях са и поставените от Меган и от мен експлозиви. Сградата потрепери и огньове погълнаха прозорците.

— Ха — сконфузено каза Коуди. — Не я събори.

— Достатъчно добре — отвърна Проф. — Следите от влизането ни са изчезнали, а и централата всеки момент ще спре да работи.

— Да — съгласи се Коуди. Можех да чуя разочарованието в гласа му. — Просто исках да бъде малко по-драматично.

Извадих детонатора-писалка от джоба си. Вероятно нямаше да свърши нищо — поставените от нас по стените взривове вероятно вече бяха задействали другите на пода. Все пак натиснах върха на писалката.

Последвалата експлозия беше около десет пъти по-силна от предишната. Колата ни се разтърси и над града се посипаха отломки, заваля прахоляк и парчета камък. Меган и аз се обърнахме в седалките навреме, за да видим как електроцентралата рухва с ужасно скърцане.

— Уха — каза Коуди. — Гледай само. Май някоя от батериите е гръмнала.

Меган погледна мен, погледна писалката, после завъртя очи. След секунди карахме по улицата срещу пожарните коли и линейките, понесли се към мястото на срещата с останалите от Възмездителите.

Част трета

23.

Изпъшках, докато издърпвах въжето и редувах ръцете. С всяко дърпане от системата от макари се донасяше умолително писукане, все едно бях завързал някоя нещастна мишка към уред за изтезания и я въртях с ликуване.

Конструкцията бе изградена близо до водещия в дупката на Възмездителите тунел — единственият път за влизане или излизане. Бяха изминали пет дни от нападението ни над електроцентралата и през повечето от тях не се показвахме, а планирахме следващия си ход — удара срещу Конфлукс, за да обезсилим Правоприлагането.

Ейбрахам тъкмо се бе завърнал от снабдителен набег. Това означаваше, че аз престанах да бъда един от тензорните специалисти на групата и се превърнах в техния източник на безплатен тийнейджърски труд.

Продължих да тегля, от челото ми капеше пот и започна да се процежда през тениската. Най-накрая от дълбините на дупката се появи сандъчето, Меган го издърпа от поставката му на колелца и го стовари в стаята. Аз пуснах въжето и изпратих поставката на колела и въжето надолу по тунела, за да може Ейбрахам да привърже още един сандък с провизии.

— Искаш ли да направиш следващия? — попитах Меган, докато си бършех челото с кърпата.

— Не — безгрижно отговори тя, постави палетата върху количка и я откара, за да я нареди до останалите.

— Сигурна ли си? — попитах я аз; ръцете ме боляха.

— Справяш се чудесно — отговори ми тя, — а и това е добро упражнение.

Постави сандъка, после седна на стола, вдигна крака на бюрото и отпи лимонада, докато четеше книга на мобилния си.

Поклатих глава. Беше невероятна.

— Мисли за това като за проява на кавалерство — разсеяно продължи Меган и почука по екрана, за да свали надолу още текст. — Закриляш едно беззащитно момиче от болка и тъй нататък.

— Беззащитно? — попитах аз, когато Ейбрахам ни даде знак. Въздъхнах и отново задърпах въжето.

Тя кимна.

— Абстрактно погледнато.

— Как може някой да бъде абстрактно беззащитен?

— Изисква доста работа — обясни тя и отпи от питието си. — Само изглежда лесно. Точно като абстрактното изкуство.

Просумтях.

— Абстрактно изкуство? — запитах аз, докато дърпах въжето.

— Да. Нали знаеш, човекът рисува черна линия на платното, нарича го метафора и го продава за милиони.

— Никога не е имало такова нещо.

Тя ме изгледа развеселено.

— Със сигурност е имало. Не си ли учил за абстрактното изкуство в училище?

— Обучаван съм във Фабриката — обясних аз. — Елементарна математика, четене, география, история. Нямаше време за нищо друго.

— А преди това? Преди Злочестие?

— Бях на осем — продължих аз. — И живеех в центъра на Чикаго, Меган. Образованието ми се състоеше основно в това да се уча да избягвам бандите и да не надигам глава в училище.

— Това си учил на осем години? В началното училище?

Вдигнах рамене и продължих да дърпам. Изглеждаше притеснена от казаното от мен, но ще призная, че аз бях притеснен от казаното от нея. Хората не бяха плащали толкова много пари за такива прости неща, нали? Това ме слисваше. Хората преди Злочестие са били странни.

Издърпах следващото пале и Меган скокна от стола си, за да го прекара. Не можех да си мисля, че прочиташе много, но не изглеждаше раздразнена от прекъсванията. Наблюдавах я и отпих дълбока глътка от чашата си с вода.