Стоманеното сърце

Наметнахме лабораторните престилки, аз приклекнах и оставих Меган да ми помага да нарамя раницата с батериите. Беше тежка, но въпреки това можех да се движа доста добре. Меган облече своята лабораторна престилка. Стоеше й добре, но на нея каквото и да е би й стояло добре. Тя преметна по-леката си чанта на рамо и после изгледа пушката ми.

— Може да бъде разглобена — обясних аз, докато свалях приклада от оръжието, после извадих магазина и патрона от патронника. Вдигнах предпазителя за всеки случай и после поставих нещата в чантата й.

На престилките беше избродирано логото на Станция Седем, а и двамата имахме фалшиви баджове, с които да се придвижваме. Дегизировката никога не би ни позволила да влезем — охраната беше твърде строга — но в ситуация на хаос щеше да ни изведе.

Постройката се разтърси със зловещ грохот — експлозия номер едно. Тя най-вече трябваше да даде повод за евакуация, а не толкова да нанася истински щети.

— Давайте! — ревна Коуди в ушите ни.

Изпарих ключалката на вратата към стаята и двамата нахлухме в коридора. От вратите надзъртаха хора — изглеждаше оживен етаж, дори и нощно време. Някои от хората бяха чистачи в сини комбинезони, но други бяха техници в лабораторни облекла.

— Експлозия! — дадох всичко от себе си, за да изглеждам паникьосан. — Някой напада сградата!

Хаосът настъпи веднага и ние скоро бяхме понесени от бягащата от станцията тълпа. Тридесетина секунди по-късно Коуди възпламени втората експлозия на един от по-горните етажи. Земята потрепери и хората около нас в коридора запищяха и взеха да гледат тавана. Някои от хората, които бяха около десет, стискаха малки компютри или чанти за книжа.

Всъщност, нямаше нищо, от което да се плашат. Началните експлозии бяха поставени в места без хора, а и нямаше да съборят зданието. Щеше да има четири ранни взрива, приготвени, за да изкарат всички цивилни вън от централата. После можеха да започнат истинските детонации.

Бягахме бързо по коридорите и стълбищата и внимавахме да вървим с наведени глави. Тук имаше нещо странно, и докато тичахме, аз разбрах какво е то. Сградата бе чиста. Подовете, стените, стаите… твърде чисти. Докато сме влизали е било твърде тъмно, за да го забележа, но на светло ми изглеждаше твърде непривично. Долните улици изобщо не бяха тъй чисти. Не беше уместно всичко да е така излизано и спретнато.

Докато търчахме, стана ясно, че мястото е достатъчно голямо и че никой служител няма да познава всички работещи тук; въпреки разузнавателните сведения, че хората от сигурността имали лицата на всички служители в папки, които сверявали с базата данни, никой не ни спря.

Повечето от охраната, и те притеснени от експлозиите като всички останали, тичаха с растящото множество, и това още повече отслаби страховете ми.

Всички ние заляхме последната стълба и се появихме във фоайето.

— Какво става? — изрева един от охранителите. Стоеше до изхода с извадено и насочено оръжие. — Някой видял ли е нещо?

— Епичен! — произнесе Меган без дъх. — Облечен в зелено. Видях го да върви през сградата и да изстрелва енергийни заряди!

Гръмна и третата експлозия и разклати сградата. Последваха я поредица по-малки взривове. Други групи хора плъпнаха от близки стълбища и от коридорите на приземния етаж.

Охранителят изруга и след това постъпи мъдро. И той побягна. Не се очакваше да се изправи срещу Епичен — даже можеше да си навлече неприятности за това, дори и Епичният да действаше срещу Стоманеното сърце. Обикновените хора не се занимаваха с Епичните и толкова. В Разединените Щати това беше най-висшият закон.

Изнесохме се от електроцентралата на площадката. Хвърлих поглед назад и видях от огромната постройка да се издигат стълбове дим. Докато гледах, следваща серия малки експлозии се задейства на една висока редица прозорци; всяка експлозия проблясваше в зелено. Проф и Ейбрахам не просто бяха поставили бомби, а светлинно шоу.

— Това е Епичен — промълви някаква жена до мен. — Кой би бил толкова глупав…

Подхвърлих една усмивка към Меган и двамата се включихме в устремилия се към портите в оградата на площадката човешки поток. Охраната опита да задържи хората вътре, но при следващия взрив се отказаха и отвориха вратите. Меган и аз последвахме останалите на тъмните улици на града и оставихме зад себе си димящото здание.

— Камерите на охраната все още работят — съобщи Коуди на всички по открития канал. — Все още евакуират сградата.

— Задръжте последните експлозии — спокойно нареди Проф. — Хвърлете листовките обаче.

Отзад дойде леко изпукване и разбрах, че от горните етажи са били изстреляни листовки, съобщаващи за идването на нов Епичен в града; сега те се носеха над града. Наричахме го Светлина — избраното от мен име. Листовката бе изпълнена с пропаганда, която призоваваше Стоманеното сърце да се покаже и твърдеше, че Светлина бил новият господар на Нюкаго.

Меган и аз бяхме в колата си преди Коуди да даде сигнала за отбой. Седнах зад волана, но Меган влезе през същата врата и ме избута на мястото на пътника.

— Мога да шофирам — заявих аз.