Стоманеното сърце

— Продължавайте — каза Коуди и ме преряза. — Проф и Ейбрахам току-що се натъкнаха на охранители и бяха принудени да ги застрелят. Пазачите са мъртви, телата им са укрити, но скоро ще ги търсят. Ако имаме късмет, ще разполагаме с няколко минути преди някой да е разбрал, че вече не патрулират.

Изругах и бръкнах в джоба си.

— Какво е това? — попита Меган.

— Една от универсалните взривни капсули, които взех от Диамант — казах аз. — Искам да видя дали работят.

Притеснено използвах електрическата лента, за да залепя малкото кръгло нещо на експлозива, който намерихме под подовата настилка. В джоба си носех детонатора му — този, който приличаше на писалка.

— Според картата, която Тиа ни даде — продължи Меган, — само две стаи ни делят от зоната с енергийните батерии, но всъщност сме малко под нея.

Спогледахме се и се разделихме, за да огледаме укритата стая. Може и да нямахме много време, но трябваше поне да опитаме да разберем каква информация съдържаше това място. Тя дръпна една етажерка и грабна наръч папки. За секунда се изправих и заотварях чекмеджета по бюрата. В едно имаше няколко чипа с данни. Хванах ги, махнах с тях към Меган и ги хвърлих в раницата й. Тя пусна вътре папките, после претърси друго бюро, докато аз вдигнах ръка към дясната стена и направих отвор за нас.

Тъй като скритата стая беше между два етажа, не бях сигурен как е свързана с останалата част на сградата. Направих дупката в стената в посоката, в която искахме да вървим, но я направих близо до тавана.

Тя се отвори в стая на третия етаж, но близо до пода — значи имаше някакво застъпване между нашата прикрита стая и третия етаж. Набързо погледнах картата и можах да схвана как са скрили стаята. На схемата асансьорната шахта бе показана като малко по-голяма, отколкото бе в действителност. Тя включваше и шахта за поддържане, която не съществуваше — и която обясняваше липсата на дръжки. Строителите са предполагали, че шахтата за поддръжка ще предостави път за обслужване на асансьора, но не са знаели, че всъщност в това пространство ще се намести скритата стая.

Меган и аз се изкатерихме на третия етаж през дупката. Минахме през стаята — някаква конферентна зала — и прекосихме друга, която беше наблюдателен салон. Изпарих стената и отворих дупка в дълго складово помещение с нисък таван. Това беше целта ни — складът, където пазеха батериите.

— Вътре сме — съобщи Меган на Коуди, докато се промъквахме. Стаята бе пълна с лавици с разни електрически уреди, каквито въобще не ни трябваха.

И двамата тръгнахме в различни направления и търсехме забързано.

— Страхотно — рече Коуди. — Батериите трябва да са някъде вътре. Гледайте за цилиндри, около педя широки и високи горе-долу до под коляното.

Забелязах някакви големи шкафове на отсрещната стена, с ключалки на вратите.

— Може би е тук — казах на Меган и тръгнах към тях. Бързо разкарах ключалките с тензора и отворих вратите, когато тя застана до мен. Вътре в единия от шкафовете имаше висок куп зелени цилиндри, наредени странично един върху друг. Всеки приличаше малко на кръстоска от мъничко буренце с бира и автомобилна батерия.

— Това са батериите — каза Коуди и прозвуча облекчено. — Наполовина се притеснявах, че въобще няма да има. Хубаво, че си взех четирилистната детелинка на тази операция.

— Четирилистна детелинка? — попита Меган със сумтене, докато вадеше нещо от раницата си.

— Разбира се. От родината.

— Тя е ирландска, Коуди, а не шотландска.

— Зная — продължи Коуди без запъване. — Трябваше да убия един ирландец, за да взема моята.

Измъкнах една от батериите.

— Не са толкова тежки, колкото си мислех — обясних аз. — Сигурни ли сме, че тези ще имат достатъчно мощност, за да заредят електромагнитното оръдие? На него му трябва много енергия.

— Тези батерии са заредени от Конфлукс — произнесе Коуди в ухото ми. — По-мощни са в пъти от всичко, което бихме могли да направим или купим. Ако те не проработят, нищо няма да проработи. Вземай колкото можеш да носиш.

Може и да не бяха толкова тежки, колкото си мислех, но все пак бяха някак си обемисти. Извадихме останалото оборудване от раницата на Меган, а после извадихме по-малката торба, която бяхме натъпкали на дъното. Успях да напъхам четири от батериите вътре, докато Меган прехвърляше останалите ни неща — няколко взривни заряда, въже и амуниции — в по-малката си чанта. Имахме и лабораторни дрехи за дегизировка. Оставих ги навън — подозирах, че ще ни трябват, за да се измъкнем.

— Как са Проф и Ейбрахам? — попитах аз.

— Излизат — отговори Коуди.

— Ами нашето излизане? — продължих. — Проф каза, че не бива да се връщаме по асансьорната шахта.

— Имате ли лабораторно облекло? — поинтересува се Коуди.

— Разбира се — отвърна ми Меган. — Но ако влезем в коридорите, може и да запишат лицата ни.

— Това е риск, който всички ние трябва да поемем — обясни Коуди. — Първата експлозия е след две минути.