Стоманеното сърце

— Петте минути свършват — каза тя и провери мобилния си.

— Няма да оставя това да свърши толкова лесно, това…

— Петте минути свършват — внезапно произнесе Коуди и се намеси. — Съжалявам, деца. Тази мисия е капут. Никой не вика асансьорите.

— Не можеш ли да задвижиш един за нас? — попитах аз.

Коуди се засмя.

— Момко, ние сме вътре в системата за сигурност, но това е съвършено различно от това да можеш да контролираш нещата в сградата. Ако Тиа можеше да ни вкара дотам, можехме да взривим постройката отвътре, като претоварим инсталацията или нещо такова.

— О.

Погледнах нагоре по хлътналата шахта. Приличаше на огромно разтегнало се нагоре гърло… по което трябваше да се изкачим… което ни правеше…

Лоша аналогия. Много лоша. Все едно, нещо ме присвиваше под лъжичката. Ненавиждах идеята за отстъпление. Нагоре отвеждаше пътят към унищожаването на Стоманеното сърце. Назад имаше още чакане, още планове. Бях правил планове с години.

— О, не — изрече Меган.

— Какво? — попитах я разсеяно аз.

— Ще импровизираш, нали?

Протегнах в шахтата ръката с тензора на нея, опрях я до стената и започнах малка вибрационна експлозия. Ейбрахам ме беше научил да произвеждам взривове с различна големина; той казваше, че един майстор на тензора може да контролира вибрациите и да отпечатва модели и дори форми в обекта си.

Натиснах здраво с ръка и усетих как ръкавицата се тресе. Но не беше само тя. Цялата ми ръка. В началото това ме объркваше. Сякаш аз създавах силата, а не ръкавицата — ръкавицата просто някак помагаше за оформянето на удара.

Не можех да се проваля в това. Направех ли го, операцията приключваше. Трябваше да се чувствам стресиран от това, но не беше така. Разбирах, че по някаква причина, когато нещата станеха наистина много напечени, се отпусках по-лесно.

Стоманеното сърце, възправил се над баща ми. Пистолетен изстрел. Няма да се откажа.

Ръкавицата вибрираше; от стената около ръката ми на малко петно падна прах. Плъзнах пръсти напред и усетих какво съм направил.

— Стъпенка — тихо произнесе Меган и освети с мобилния си.

— Вярно? — попита Коуди. — Включи си камерата, момиче.

Миг по-късно той подсвирна.

— Не си се показвал пред мен, Дейвид. Не мислех, че си толкова опитен, та да направиш нещо такова. Вероятно бих ти го предложил, ако знаех, че можеш.

Преместих ръката си настрани и направих друга стъпенка, като я поставих до първата в шахтата, точно до дупката в стената. Направих още две за краката, после излязох от дупката в асансьорната шахта и поставих ръце и крака в отворите.

Протегнах се и направих още две стъпенки отгоре. Изкачих се с провесена през рамото пушка. Не поглеждах надолу, но отворих още две дупки и продължих. Катеренето и дълбаенето с тензора въобще не бяха лесни, но успявах да придам форма на тензорните удари и да оставям ръб в предната част на всяка стъпенка, та поне ги правех лесни за хващане.

— Могат ли Проф и Ейбрахам да се забавят малко по-дълго? — попита Меган отдолу. — Дейвид май реже добре, но може да ни отнеме около петнадесет минути да се качим.

— Тиа смята — отвърна Коуди.

— Хубаво, тръгвам след Дейвид — отвърна Меган. Звучеше глухо. Погледнах през рамо; беше омотала шал около лицето си.

Прахът от дръжките; не иска да го вдишва. Умно. Беше ми трудно да го избягвам, а стоманеният прах не изглеждаше като нещо, което е умно да вдишваш. Според Ейбрахам прахът от тензорите не бил толкова опасен, колкото изглеждал, но аз продължавах да смятам, че няма да е добра идея и свивах глава и задържах дъх при всяко отваряне на нова дупка.

— Впечатлен съм — проговори един глас в ухото ми. Гласът на Проф. Почти подскочих от шок, което щеше да е много лошо. Трябва да се е включил с мобилния си в моето видеопредаване, а и можеше да следи образите от камерата в безжичното ми устройство.

— Дупките са точно и добре оформени — продължи Проф. — Продължавай така и скоро ще бъдеш добър колкото Ейбрахам. Може вече и да си надминал Коуди.

— Звучите притеснен от нещо — казах аз между две стъпенки.

— Не притеснен. Просто изненадан.

— Трябваше да се направи — продължих аз и сумтях, докато се набирах покрай още един етаж.

Проф замълча за известно време.

— Така е. Виж, не можете да се изтеглите по същия път. Ще отнеме много време, тъй че трябва да се изнесете от другаде. Тиа ще ви обясни откъде. Чакайте първата експлозия.

— Разбрано — отвърнах аз.

— И, Дейвид — добави Проф.

— Да?

— Добра работа.

Усмихнах се и се набрах отново.

Продължихме да се катерим нагоре по асансьорната шахта. Тревожех се, че в някакъв момент асансьорът ще слезе надолу, при все че в такъв случай щеше да се размине с нас на няколко сантиметра. Намирахме се от страната на шахтата, където трябваше да има стълба. Просто не бяха поставили такава.

Може би Стоманеното сърце е гледал същите филми като нас, помислих си навъсено, когато най-накрая подминахме втория етаж. Още един за изкачване.

Мобилният изцъка в ухото ми. Погледнах го на китката си — някой беше заглушил канала ни.