Стоманеното сърце

Искрите да я вземат тая жена, помислих си аз. Веднъж опитай да разбереш нещо. Поклатих глава и поставих ръка на стената.

Една от причините градските съоръжения да се смятат за неуязвими беше охраната. Камери по всички коридори и стълбища; мислех си, че ще хакнем сигурността и ще сменим записите на камерите. Проф каза, че със сигурност ще хакнем записите, за да ги гледаме, но променянето им, за да прикриеш проникването си, рядко ставало тъй добре като по старите филми. Стоманеното сърце не наемаше глупави служители по сигурността и те щяха да забележат, ако видеото им има прескачане. Освен това по коридорите патрулираха войници.

Все пак съществуваше много по-прост начин да се гарантира, че няма да бъдем забелязани. Просто трябваше да стоим извън коридорите. В повечето зали нямаше камери, тъй като извършваните там изследвания и експерименти се пазеха в тайна, дори и от охраната на сградата. Още повече, и логично, ако следиш наистина внимателно всички коридори, можеш да залавяш нарушителите. Как иначе биха се придвижвали хората от стая в стая?

Вдигнах ръка и с малко концентрация изпарих метър и половина широка дупка в стената. Погледнах през нея, светейки си с мобилния. Бях повредил някакво компютърно оборудване на стената и трябваше да избутам от пътя си едно бюро, за да вляза, но вътре нямаше никого. В този час на нощта в голяма част от централата нямаше хора и Тиа много внимателно бе очертала пътя ни, за да намали до минимум шанса да се натъкнем на някого.

След като пропълзяхме вътре, Меган извади нещо от раницата и го постави на стената до пробитата от мен дупка. Имаше малка, зловещо примигваща червена светлинка. Трябваше да поставяме експлозиви до всяка направена от нас дупка, тъй че след детонирането на сградата да не може да се разбере за тензорите от развалините.

— Продължавай да се движиш — каза Коуди. — Всяка минута, която сте вътре, е минута в повече, в която някой може да влезе в някоя стая и да се запита откъде ли са дошли всичките тия дупки.

— Действаме — отговорих аз, плъзнах пръст по екрана на мобилния и изкарах картата на Тиа. Продължахме ли направо през стаите, щяхме да достигнем аварийно стълбище с по-малко камери. Можехме да ги избегнем, ако се промъкнем през някакви стени и се придвижим два етажа нагоре. Тогава трябваше да си пробием път до главния склад за енергийните батерии. Щяхме да поставим останалите експлозиви, да откраднем една-две батерии и да се изпаряваме.

— На себе си ли говориш? — попита Меган; гледаше вратата, държеше пистолета на нивото на гърдите, а ръката й беше изпъната и готова.

— Кажи й, че слушаш ушните духчета — предложи Коуди. — При мен винаги проработва.

— Коуди е на линията — обясних аз, докато работех върху следващата стена. — Предава ми прекрасни коментари на живо. И ми разказва за ушните духчета.

Това почти предизвика усмивка у нея. Кълна се, че видях една, поне за миг.

— Ушните духчета са напълно истински — каза Коуди. — Заради тях микрофони като тези работят. Те също така ти казват да изядеш последното парче от пая, когато знаеш, че Тиа го е искала. Задръж за секунда. Набутал съм се в системата за сигурност и някой идва по коридора. Задръж.

Замръзнах и после забързано укротих тензора.

— Да, влизат в стаята до вашата — обясни Коуди. — Лампите си бяха включени. Вътре може и да има още някой — не мога да ти кажа от записите. Може би сте се измъкнали на косъм от куршума. Или по-скоро, измъкнали сте се от това да се изплъзвате на доста куршуми.

— Какво да правим? — напрегнато попитах аз.

— За Коуди ли? — попита Меган и се намръщи.

— Коуди, би ли могъл просто да включиш и нея? — ядосано попитах аз.

— Наистина ли искаш да говориш за гърдите й, когато е на линия? — невинно запита Коуди.

— Не! Искам да кажа. Въобще недей да говориш за това.

— Чудесно. Меган, в съседната стая има някой.

— Възможности? — спокойно запита тя.

— Можем да почакаме, но осветлението вече беше включено. Предполагам, че някоя учена нощна птица все още работи.

Меган вдигна пистолета си.

— Хм… — казах аз.

— Не, момиче — отсече Коуди. — Знаеш какво мисли Проф за това. Стреляй по охраната, ако се налага. По никой друг.

Планът предвиждаше да задействаме някоя аларма и да евакуираме сградата, преди да детонираме експлозивите си.

— Нямаше да се налага да застрелям хората в съседната стая — спокойно възрази Меган.

— А какво друго би сторила, девойче? — попита Коуди. — Нокаутираш ги, после ги оставяш за когато взривяваме постройката?

Меган се двоумеше.

— Окей — успокои ни Коуди. — Според Тиа има и друг път. Ще трябва обаче да се изкатерите по една асансьорна шахта.

— Прекрасно — отвърна Меган.

Изтичахме обратно в първата стая, през която бяхме минали. Тиа качи нова карта за мен, с обозначените тензорни точки, и аз се залових за работа. Този път бях малко по-нервен. Щяхме ли навсякъде да се натъкваме на още размотаващи се учени и работници? Какво щяхме да правим, ако някой ни изненада? Ами ако е някой невинен пазач?