Стоманеното сърце

Меган не изглеждаше уплашена от каквото и да е. Никога. Не играеше игрички с мъжете, не мигаше често-често с очи, не казваше неща, които не мисли. Вършеше каквото трябваше да се свърши и беше много добра в това. Намирах го невероятно привлекателно. Искаше ми се да можех да й го обясня. Да вадя думи от устата си обаче изглеждаше като да опитвам да избутам топчета за игра през ключалка.

— Аз… — подех аз.

Мобилният ми избипка.

— Давай — каза тя и погледна нагоре.

Опитах се да си кажа, че не съм облекчен от прекъсването, повдигнах ръце към тавана и затворих очи. Ставах по-добър с тензорите. Не бях добър колкото Ейбрахам, но повече не бях и пречка. Поне не през повечето време. Опрях плътно ръката си към металния таван на тунела и натиснах, като я задържах на място със започването на вибрациите.

Бръмченето наподобяваше усърдното пърпорене на току-що запалена малка спортна кола, която не е на скорост. Това бе още една от метафорите на Коуди за звука; аз бях описал усещането като от разклатена пералня, пълна със стотина епилептични шимпанзета. Бях доста горд от това сравнение.

Натиснах и удържах ръката си, като тихичко си бръмках в същия тон. Това ми помогна да се концентрирам. Другите не го правеха, но пък и не им се налагаше винаги да държат ръката си опряна в стената. Разбира се, исках да се науча да го правя като тях, но засега и това щеше да свърши работа.

Вибрациите се усилиха, но аз ги обуздавах, стисках ги в ръката си. Удържах ги, докато не ми се стори, че ноктите на ръцете ми ще се изтръгнат. Тогава отдръпнах ръка и някак си натиснах.

Представете си да държите рояк пчели в уста, после да ги изплюете и да опитате да ги насочвате в едно направление само със силата на дъха и волята си. Нещо такова е. Ръката ми се отмести и аз освободих полумузикалните вибрации право в тавана, който затрака и се разтресе с тихо жужене. Около ръката ми се понесе стоманен прах и се посипа долу, сякаш някой бе допрял ренде в корпуса на хладилник.

Меган скръсти ръце и загледа с повдигната вежда. Подготвих се за хладен, безразличен коментар. Тя кимна и каза:

— Добра работа.

— Да, знаеш, че доста се упражнявах. Блъсках на стария стеноизпаряващ фитнес.

— На какво? — тя се смръщи, докато издърпваше донесената от нас стълба.

— Няма значение — отвърнах аз, качих се по стълбата и проврях глава в сутерена на Станция Седем, електроцентралата. Разбира се, никога не бях влизал в което и да е от градските съоръжения. Приличаха на бункери, заобиколени с високи стоманени стени и огради. Стоманеното сърце обичаше да наблюдава нещата; място като това нямаше да бъде просто електроцентрала, но щеше да има и канцеларии на горните етажи. Всичките грижливо оградени, пазени и наблюдавани.

За щастие, сутеренът нямаше камери. Повечето от тях бяха в коридорите.

Меган ми подаде пушката и аз се изкачих в стаята отгоре. Намирахме се в складово помещение, тъмно, като изключим няколко от постоянните лампи, които на такива места… се оставят постоянно включени. Отидох до стената и чукнах по мобилния.

— Вътре сме — тихо произнесох аз.

— Добре — отвърна гласът на Коуди.

Изчервих се.

— Извинявай. Смятах да изпратя това на Проф.

— Ти го направи. Той ми нареди да ви наблюдавам. Включи камерата на слушалката.

Слушалката обхващаше ухото и имаше малка, стърчаща камера. Чукнах няколко пъти по екрана на мобилния и я активирах.

— Хубаво — рече Коуди. — Тиа и аз сме се настанили на входния пункт на Проф.

Проф харесваше непредвидените случаи и това обикновено значеше, че оставя един или двама души да отвличат вниманието или да задействат планове, ако главните екипи бъдат приклещени.

— Нямам много за вършене тука, — продължи Коуди; южняшкият му акцент беше силен както винаги — тъй че ще ви досаждам.

— Благодаря — отвърнах му аз и погледнах към Меган, която изпълзяваше от дупката.

— Не го споменавай, момко. И спри да гледаш блузата на Меган.

— Аз не…

— Просто се майтапя. Надявам се да продължиш да го правиш. Ще бъде забавно да гледам как те прострелва в крака, като те пипне.

Многозначително се загледах настрана. Оказа се, че за щастие Коуди не е включил и Меган точно в този разговор. Всъщност се усетих как дишам по-леко, след като знам, че Коуди ни наблюдава. Меган и аз бяхме двамата най-нови членове на групата; ако някой имаше нужда от указания, това бяхме ние.

Меган носеше на гръб раницата ни, напълнена с необходимите за инфилтрирането неща. Извади пистолет — ако бъдем честни, щеше да е по-полезен при близък бой от пушката ми.

— Готов? — попита ме тя.

Кимнах.

— За колко „импровизиране“ от теб трябва да съм готова днес? — поинтересува се Меган.

— Само за колкото е необходимо — промърморих аз и вдигнах ръка към стената. — Ако знаех кога ще има нужда, нямаше да е импровизация, нали? Щеше да бъде планиране.

Тя се захили.

— Тази концепция ти е чужда.

— Чужда? Не видя ли всички тетрадки с планове, които донесох в групата? Нали се сещаш, тези, при чието измъкване едва не загинахме всички?

Тя се обърна и не ме погледна, а стойката й се вдърви.