Стоманеното сърце

Проф чукна по стената и извъртя текста от пода пред себе си. Чукна по дял от него и част от написаното заблестя в зелено.

— Зелено? — развеселено го попитах аз. — Какво беше онова, дето сте харесвал старомодните неща?

— Можеш да пишеш с цветен тебешир на черната дъска — рязко каза той и огради две думи — канализационна система.

— Канализационна система? — повторих аз. Очаквах нещо по-величествено и по-малко… мръсно.

Проф кимна.

— Възмездителите не удрят устройства; фокусираме се само върху Епичните. Засегнем ли един от главните елементи на инфраструктурата на града, това ще принуди Стоманеното сърце да повярва, че не Възмездителите работят срещу него, а някоя друга сила. Някой, който опитва да събори властването му — или бунтовници вътре в града, или друг Епичен, навлязъл в неговата територия. Нюкаго работи на основата на два принципа — страх и стабилност. Градът притежава основната инфраструктура, която много други нямат, и това привлича хората тук. Страхът от Стоманеното сърце ги държи в подчинение.

Той отново сви думите на стените и домъкна мрежа от чертежи, направени с „тебешир“ на отсрещната стена. Приличаше на примитивен план.

— Започнем ли да нападаме инфраструктурата му, ще излезе срещу нас по-бързо, отколкото ако атакуваме неговите Епични. Стоманеното сърце е умен. Той знае защо хората идват в Нюкаго. Загуби ли основните неща — канализацията, електричеството, комуникациите — ще загуби града.

Кимнах бавно.

— Питам се защо.

— Защо? Нали току-що обясних…

Проф замлъкна и ме погледна. Смръщи се.

— Нямаш това предвид.

— Питам се защо въобще го е грижа. Защо толкова се трепе да създаде град, където хората да искат да живеят? Защо го е грижа имат ли храна, вода, електричество? Убива ги тъй жестоко и едновременно с това гледа да са задоволени.

Проф се умълча. Най-накрая поклати глава.

— Какво значи да бъдеш крал, ако няма кой да ти се подчинява?

Върнах си към онзи ден, денят, в който баща ми умря. Тези хора са мои… Докато мислех за това, осъзнах нещо за Епичните. Нещо, което — въпреки годините проучвания — не съм разбирал изцяло досега.

— Не е достатъчно — прошепна Проф. — Не е достатъчно да имаш божествени сили, да бъдеш функционално безсмъртен, да можеш да подчиняваш стихиите на волята си и да се носиш из небето. Не е достатъчно, освен ако не можеш да го използваш, за да заставиш другите да ти се подчиняват. В някакъв смисъл, без обикновените хора, Епичните не биха били нищо. Имат нужда от някого, когото да командват; имат нужда от някакъв начин да демонстрират силите си.

— Мразя го — изсъсках аз, въпреки че не бях искал да го произнасям гласно. Дори не бях усетил, че го мисля.

Проф ме изгледа.

— Какво? — продължих аз. — Ще ми кажете, че гневът ми не води до нищо добро?

В миналото хората опитваха да ми кажат това, най-вече Марта. Според нея жаждата за отмъщение щяла да ме изяде отвътре.

— Твоите емоции са си твоя работа, синко — рече Проф и се обърна. — Не ме интересува защо се биеш, докато го правиш. Може би гневът ти ще те изгори, но по-добре да изгориш, отколкото да се смачкваш под властта на Стоманеното сърце.

Той спря.

— Освен това, да ти кажа да се спреш ще е все едно — присмял се хърбав на щърбав.

Кимнах. Той го разбираше. И той го изпитваше.

— Както и да е, сега планът е променен — каза Проф. — Ще ударим по пречиствателната станция за отпадъчни води, понеже е най-слабо охраняваната. Номерът ще е да направим така, че Стоманеното сърце да свърже нападението с някой Епичен съперник, а не просто с бунтовници.

— Толкова зле ли ще бъде, ако хората си мислят, че е имало бунт?

— Първо, това няма да изкара Стоманеното сърце — обясни Проф. — А ако реши, че хората са се бунтували, ще ги накара да си платят. Няма невинни да загиват като отплата за нещо, което сме направили ние.

— Но, искам да кажа, не е ли смисълът в това? Да покажем на останалите, че можем да се борим? Всъщност, като си мисля за това, вероятно бихме могли да се установим тук, в Нюкаго, за постоянно. Победим ли, може би ще успеем да застанем начело щом…

— Спри.

Намръщих се.

— Ние убиваме Епични, синко — поде Проф, а гласът му изведнъж стана тих и напрегнат. — И сме добри в това. Но не си набивай в ума, че сме революционери, че ще унищожим порядъка наоколо и ще се установим на неговото място. В момента, в който започнем да мислим така, сме свършени. Ние искаме да накараме останалите да се сражават. Искаме да ги вдъхновим. Но не дръзваме да вземем тази власт за себе си. Това ще е краят. Ние сме убийци. Ние ще отстраним Стоманеното сърце от мястото му и ще намерим начин да изтръгнем сърцето от гърдите му. Нека след това някой друг решава какво да прави с града. Аз не искам да имам нищо общо с това.

Свирепостта на тези думи, макар и да бяха тихи, ме успокои. Не знаех как да отговоря. Все пак Проф може би имаше основание. Ставаше дума да убием Стоманеното сърце. Трябваше да останем съсредоточени.