Стоманеното сърце

— Да, сър — казах аз и бързо излязох през закритата със завеса врата.

21.

— Как е сигналът? — попита Проф през безжичното си устройство.

Вдигнах ръка към ухото си.

— Добре — произнесох аз. На лента на китката ми носех мобилния си — настроен на честотата на мобилните на Възмездителите и напълно обезопасен откъм шпионирането на Стоманеното сърце. Бяха ми дали и едно от якетата им. Изглеждаше като тънко спортно яке в черно и червено — но имаше кабели под цялата подплата и зашит в гърба мъничък енергиен заряд. Той щеше да разпростре конкусионно поле около мен, ако ме удареха сериозно.

Проф го бе направил лично за мен. Каза, че ще ме защити от падане от ниско или от малък взрив, но и че не бива да опитвам да скачам от скали или да оставям да ме прострелват в лицето. Не че възнамерявах да върша което и да е от двете.

Носех го с гордост. Не ми бяха съобщили официално, че съм член на групата, но тези две промени означаваха практически същото. Разбира се, и отиването на тази задача вероятно беше добър знак.

Погледнах мобилния си; показваше, че съм на линия само с Проф. Почукването по екрана можеше да ме свърже с всички от екипа, да ме свърже с отделен член или да ми позволи да избера неколцина и да говоря с тях.

— На позиция ли сте? — попита Проф.

— Да.

Стоях в тъмен тунел от чиста стомана, а единствената светлина идваше от моя мобилен и от мобилния на Меган по-нагоре. Носеше тъмни джинси и разкопчаното отпред кафяво кожено яке върху впита тениска. Оглеждаше тавана.

— Проф — започнах тихо и се извърнах, — сигурен ли сте, че не мога да съм партньор на Коуди за тая мисия?

— Коуди и Тиа са проникване — обясни Проф. — Минавали сме през това, синко.

— Тогава може би да отида с Ейбрахам. Или с Вас.

Хвърлих поглед през рамо и заговорих още по-тихо.

— Тя всъщност не ме харесва много.

— Няма да допусна двама членове на екипа ми да не се сработват — твърдо отсече Проф. — Ще се научите да работите заедно. Меган е професионалист. Ще мине добре.

Да, професионалист е, помислих си аз. Твърде много е професионалист. Но Проф не чуваше нищо от това.

Поех дълбоко дъх. Част от нервността ми, както бях наясно, идваше от работата. Измина седмица от разговора ми с Проф и останалите Възмездители се съгласиха, че ударът по електроцентралата — и представянето за Епичен-конкурент, докато го осъществяваме — е най-добрият план.

Денят беше днес. Щяхме да се промъкнем и да разрушим електроцентралата на Нюкаго. Това щеше да е първата ми истинска операция с Възмездителите. Най-накрая бях част от групата. Не исках да съм слабакът.

— Добре ли си, синко? — попита ме Проф.

— Да.

— Тръгваме. Задействай си таймера.

Настроих си мобилния за десетминутно броене. Проф и Ейбрахам щяха да проникнат първи от другата страна на централата, където бяха големите машини. Щяха да си проправят път нагоре и да поставят взривове. На десетата минута Меган и аз щяхме да влезем и да откраднем батерия, която да използваме с електромагнитното оръдие. Тиа и Коуди щяха да влязат последни, през направената от Проф и Ейбрахам дупка. Те бяха помощната група — готови да влязат и да ни помагат да извадим батерията ако трябваше, но иначе щяха да стоят отзад и да ни дават информация и указания.

Вдишах дълбоко. На ръката без мобилен носех черния кожен тензор, с блестящите зелени ивици от върховете на пръстите до дланта. Меган ме погледна, докато се изкачвах до края на тунела, прокопан от Ейбрахам вчера при една разузнавателна мисия.

Показах й броенето.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш? — попита ме тя. В гласа се долавяше скептицизъм, въпреки че лицето й беше невъзмутимо.

— Станал съм много по-добър с тензорите — отвърнах й аз.

— Забравяш, че съм наблюдавала повечето от практическите ти занятия.

— Коуди нямаше нужда от тия обуща — казах аз.

Тя вдигна вежда към мен.

— Аз мога да го направя — продължих и отидох до края на тунела, където Ейбрахам беше оставил стоманен стълб да стърчи от земята. Беше достатъчно къс, за да мога да стъпя на него и да достигна ниския таван. Часовникът цъкаше. Ние не говорехме. Наум опитах няколко начина да започна разговор, но всичките замираха на устните ми щом отворех уста. Всеки път ме посрещаше стъкленият поглед на Меган. Тя не искаше да приказва. Искаше да свърши работата.

Защо ли въобще ми дреме?, помислих си аз, докато гледах тавана. Освен първия ден, не ми е показала друго освен хладина и от време на време презрение.

И все пак… около нея имаше нещо. Нещо повече от факта, че е красива, че носи малки гранати в сутиена си — което, между другото, все още намирах за страхотно.

Във Фабриката имаше момичета. Но, както всички останали, те бяха примирени. Наричаха го да си живееш живота, но се страхуваха. Страхуваха се от Правоприлагането, страхуваха се, че някой Епичен ще ги убие.