Стоманеното сърце

За пръв път в живота си се усетих разтревожен почти толкова за това какво мога аз да върша най-накрая, колкото и за това какво някой може да ми стори. Не беше приятно положение. Вършеното от нас в общи линии си беше тероризъм.

Но ние сме добрите, казах си аз, пробих стената и оставих Меган да се промъкне първа. Разбира се, кой ли терорист не си е мислил, че той или тя е добрият? Вършехме нещо важно, но какво значение щеше да има то за семейството на случайно убита от нас чистачка? Докато бързах през съседната стая с изключени лампи — тази беше лаборатория, със стъкленици и други прибори — ми беше трудно да се освободя от тези въпроси.

И тъй, фокусирах се върху Стоманеното сърце. Този ужасен, омразен сарказъм. Застанал с взетото от баща ми оръжие, насочил цевта към по-низшия човек.

Този образ свърши работа. Можех да забравя всичко друго, докато мислех за това. Нямах всички отговори, но поне имах цел. Отмъщение. Какво значение, ако ме изяде отвътре и ме остави празен? Стига да ме кара да правя живота по-добър за всички останали. Проф разбираше това. И аз го разбирах.

Стигнахме асансьорната шахта без инциденти и влязохме в нея през един съседен склад. Изпарих голяма дупка в стената, Меган промуши глава и погледна нагоре във високата и тъмна шахта.

— Е, Коуди, не би ли трябвало да има път нагоре?

— Да. Странични дръжки. Поставят ги във всички асансьорни шахти.

— Май някой е забравил да съобщи на Стоманеното сърце за това — казах аз и погледнах след Меган. — Тези стени са съвършено гладки. Няма стълба или нещо подобно. Няма и въжета или жици.

Коуди изруга.

— Значи се връщаме към другия път? — поинтересува се Меган.

Отново разгледах стените. Чернотата сякаш се простираше навсякъде над и под нас.

— Можем да чакаме асансьора.

— Асансьорите имат камери — обясни Коуди.

— Значи ще се качим на него — продължих аз.

— И ще съобщим на хората вътре, когато сме се натоварили? — попита Меган.

— Просто чакаме за някой без хора в него — отвърнах аз. — Асансьорите са празни около половината време, нали? Отиват при повикване.

— Добре — рече Коуди. — Проф и Ейбрахам са се натъкнали на дребно препятствие — чакали са една стая да се опразни, за да могат да минат през нея. Проф казва, че имате пет минути чакане. Не стане ли нищо дотогава, зарязваме работата.

— Окей — отвърнах аз и почувствах пристъп на разочарование.

— Ще им пусна някои изображения — обясни Коуди. — За малко няма да съм на линия с вас; ако ви трябвам, потърсете ме. Ще следя асансьора. Тръгне ли, ще ви съобщя.

Линията изпука, когато Коуди смени честотите, и ние зачакахме.

И двамата седяхме тихо, напрегнати да дочуем шума на приближаващия се асансьор, въпреки че нямаше да го видим преди Коуди да го направи с видеозаписите си.

— Така… колко често става така? — попитах след няколко минути клечане до Меган, застанал в стаята до дупката, пробита от мен в стената на асансьорната шахта.

— Кое? — попита тя.

— Чакането.

— По-често, отколкото си мислиш — отвърна тя. — Това, което вършим, често е въпрос предимно на синхронизиране. Доброто синхронизиране изисква много чакане.

Тя погледна ръката ми и установих, че съм потропвал нервно по стената.

Накарах се да спра.

— Седиш — каза тя и гласът й омекна — и чакаш. Все се връщаш на плана, представяш си го. После обикновено не тръгва както трябва.

Изгледах я подозрително.

— Какво? — попита ме тя.

— Това, което каза. Мисля си абсолютно същото.

— И?

— И ако обикновено нещо не върви както трябва, защо винаги ми се нахвърляш за импровизирането?

Тя стисна устни.

— Не — продължих аз. — Време е да се изясниш с мен, Меган. Не само за тази мисия, но и изобщо. Какво ти става? Защо се държиш с мен, все едно ме мразиш? В началото, когато исках да се присъединя, ти говори в моя подкрепа! Най-напред изглеждаше впечатлена от мен — Проф можеше въобще да не обърне внимание на плана ми, ако не беше казала нещата, които каза. Но оттогава се държиш, все едно съм горила на увеселението ти.

— Какво?

— Горила на увеселението ти. Знаеш… изяждам цялата храна? Ядосвам те? Нещо такова?

— Ти си много особен човек, Дейвид.

— Да, всяка сутрин вземам хапче за особеност. Виж, Меган, няма да оставя това така. През цялото време откакто съм с Възмездителите, явно върша нещо, което те дразни. Добре, какво е то? Какво те накара така да се обърнеш срещу мен?

Тя извърна поглед.

— Да не е лицето ми? — попитах аз. — Понеже това е единственото нещо, за което мога да се сетя. Искам да кажа, ти беше изцяло за мен след удара по Случайност. Може би е лицето ми. Не мисля, че е толкова зле, ако вземем предвид лицата изобщо, но понякога изглежда глупаво, когато…

— Не е лицето ти — прекъсна ме тя.

— Не мислех, че е то, но имам нужда да ми говориш. Кажи нещо.

Понеже мисля, че си страшно привлекателна и не мога да разбера какво се прецака. За щастие се въздържах да произнеса това на висок глас. Също така държах очите си точно върху главата й, да не би Коуди да гледа.

Тя не каза нищо.

— Е? — подбутнах я аз.