Стоманеното сърце

— Звучи като пещта — сухо отбеляза вторият пазач.

Ръката ми трополеше по стената и това съдържаше някакъв механичен звук. Направих гримаса, но продължих. Светлината на фенерчето заблестя в шахтата. Почти загубих контрол над вибрацията.

Нямаше начин да не ме видят с тази светлина. Твърде близо бяха.

— Там няма нищо — изсумтя пазачът.

Какво? Вдигнах поглед. Изглежда, че някак си не ме бяха видели, нищо че бяха съвсем наблизо. Намръщих се, объркан.

— Хм — рече другият пазач. — Все пак чух звук.

— Идва от… знаеш къде — настоя първият.

— О — съгласи се другият. — Вярно.

Първият охранител натъпка фенерчето обратно на мястото му на колана си. Как можа да не ме види? Насочи го точно срещу мен.

И двамата се дръпнаха от отвора и затвориха вратите.

Какво е това, в името на огньовете на Злочестие?, помислих си аз. Можеше ли наистина да са ни пропуснали в тъмнината?

Тензорът ми се изключи.

Приготвях се да изпаря джоб в стената, за да се скрием там — да се махнем от стрелбата им, ако се стигнеше дотам. Но понеже не фокусирах удара, отрязах голямо парче от стената пред себе си и дръжката ми мигновено изчезна. Хванах се за страната на отворената от мен дупка и едва намерих опора.

Над мен се изсипа прашна експлозия и падна върху Меган като проливен дъжд. Здраво стиснал ръба на дупката, погледнах надолу и я съзрях да ми хвърля кръвнишки поглед и да отмахва с мигане прах от очите си. Всъщност ръката й май се движеше към пистолета й.

Злочестие!, стреснато си помислих аз. Шалът и кожата й бяха посребрени, а очите й бяха ядосани. Не мисля, че дотогава бях виждал подобно изражение в очите на някого — поне не насочено към мен. Все едно можех да почувствам излъчващата се от нея омраза.

Ръката й продължи да се промъква към оръжието на хълбока.

— М-Меган? — попитах аз.

Ръката й спря. Не знаех какво съм видял, но то си бе отишло мигновено. Тя премигна и изразът й омекна.

— Трябва да внимаваш какво унищожаваш, Колене — изстреля Меган и се пресегна да избърше част от праха от лицето си.

— Да — казах аз и погледнах в дупката, на която висях. — Ей, тука има стая.

Вдигнах мобилния и осветих вътре, за да имам по-добра видимост.

Беше малка стая — покрай едната стена бяха построени няколко подредени бюра с компютърни терминали и етажерки за папки. Имаше две врати — едната бе подсилена метална врата с ключалка.

— Меган, тук определено има стая. И в нея не личи да има някой. Идвай.

Набрах се и пропълзях вътре.

Щом влязох, помогнах на Меган да се надигне и да излезе от шахтата. Тя се поколеба, преди да поеме ръката ми, а после, щом се провря, мина покрай мен без да каже и дума. Изглежда отново беше станала студена към мен, може би дори малко зла.

Коленичих до дупката в асансьорната шахта. Не можех да се отърва от усещането, че току-що е станало нещо много странно. Първо охраната не ни видя, после Меган премина от отварянето към мен до пълното затваряне за броени секунди. Дали не беше променила мнението си за споделеното с мен? Дали не се притесняваше, че ще кажа на Проф, че не подкрепя убиването на Стоманеното сърце?

— Какво е това място? — попита Меган от центъра на малката стая. Таванът бе толкова нисък, че тя почти трябваше да се приведе — а аз определено трябваше да го направя. Тя разви шала си, ръсна облаче метален прах, изкриви лице и започна да изтръсква дрехите си.

— Нямам представа — отговорих й аз, докато проверявах мобилния и качената от Тиа карта. — Стаята я няма на картата.

— Ниски тавани — продължи Меган. — Врата с код. Интересно.

Тя ми подхвърли раницата.

— Постави експлозив на дупката. Аз ще проверя тук.

Аз бръкнах в раницата за взрива, а тя разби вратата без устройство за електронни карти и продължи през нея. Поставих малкото устройство на отворената от мен дупка, а после забелязах кабели в долната част на стената.

Последвах ги и проучвах участък от пода, когато Меган се върна.

— Има още две стаи като тази — обясни тя. — В тях няма хора, малки са и са построени около асансьорната шахта. Най-много мога да предположа, че тук би трябвало да е оборудването за пещите и за поддръжката на асансьорите, но вместо това са скрили тези стаи тук и са ги махнали от схемата на сградата. Чудя се дали няма разстояние и между другите етажи — ако и там има скрити стаи.

— Погледни това — казах аз и посочих това, което бях открил.

Тя коленичи до мен и огледа стената и кабелите.

— Експлозиви — каза тя.

— Стаята вече е подготвена за взривяване — допълних аз. — Зловещо, а?

— Каквото и да има тук — разсъди Меган — трябва да е важно. Достатъчно важно, та да си струва разрушаването на цялата електроцентрала, за да не се допусне да бъде открито.

И двамата погледнахме компютрите.

— Какво правите вие двамата? — върна се гласът на Коуди във връзката ни.

— Открихме тази стая — обясних аз — и…