Стоманеното сърце

— Не харесвам това, което направи на групата — обади се Меган с неясен глас.

Изгледах я през рамо. Носеше раницата с екипировката ни вътре, а носът и устата й бяха завити с шала. Очите й ме гледаха яростно, слабо осветени от блясъка на закачения на ръката й мобилен. Красиви очи, които надзъртат над покривалото на шала.

И огромната черна яма, зинала зад нея. Тпруу. Залитнах замаян.

— Слонце — продължи тя. — Бъди съсредоточен.

— Ти си тази, която каза нещо! — прошепнах аз и се обърнах. — Какво значи, че не харесваш какво съм направил на групата?

— Преди да се появиш ти, щяхме да се изнасяме от Нюкаго — каза Меган от ниското. — Да ударим Случайност и после да си тръгваме. Ти ни накара да останем.

Продължих да се катеря.

— Но…

— О, просто млъкни и поне веднъж ме остави да говоря.

Млъкнах.

— Присъединих се към Възмездителите, за да убивам Епични, които го заслужават — продължи Меган. — Нюкаго е едно от най-безопасните и най-стабилни места в целите Разединени Щати. Не смятам, че трябва да убиваме Стоманеното сърце, и не ми харесва как превзе отвътре екипа, за да водиш личната си война срещу него. Брутален е, вярно, но действа по-добре от повечето Епични. Не заслужава да умре.

Думите ме смаяха. Не мислела, че трябва да убиваме Стоманеното сърце? Той не заслужавал да умре? Това беше лудост. Устоях на импулса да погледна отново надолу.

— Сега мога ли да говоря? — попитах аз и направих още две дръжки.

— Окей, става.

— Ти луда ли си? Стоманеното сърце е чудовище.

— Да. Съгласна съм. Но той е ефективно чудовище. Виж, какво правим ние днес?

— Разрушаваме една електроцентрала.

— А колко градове все още имат електроцентрали? — попита тя. — Знаеш ли въобще?

Продължих да се катеря.

— Израснах в Портланд — обясни тя. — Знаеш ли какво стана там?

Знаех, въпреки че не казах. Не беше нещо хубаво.

— Войните за надмощие между Епичните оставиха града в развалини — продължи Меган с по-тих глас. — Нищо не остана, Дейвид. Нищо. Целият Орегон е пустош; даже дърветата са изчезнали. Няма никакви електростанции, пречиствателни станции за вода или бакалници. И Нюкаго щеше да представлява това, ако Стоманеното сърце не се беше намесил.

Продължих да се катеря, а потта ме гъделичкаше по врата. Мислех за промяната в Меган — тя охладня към мен веднага след като заговорих за премахването на Стоманеното сърце. Най-зле се беше отнасяла с мен, когато бяхме постигали напредък — когато отидохме да вземем плановете ми и когато разбрах как да убия Повелителя на нощта.

Не моето „импровизиране“ я е настроило срещу мен. Били са намеренията ми. Успехът ми да убедя групата да вземе на мушка Стоманеното сърце.

— Не искам да съм причината отново да стане нещо като Портланд — продължи Меган. — Да, Стоманеното сърце е ужасен. Но е от такъв вид, с когото хората могат да живеят.

— Защо не напусна тогава? — попитах я аз. — Защо си тук?

— Защото съм Възмездител — отговори тя. — И не е моя работа да възразявам на Проф. Ще си свърша работата, Колене. Ще я свърша добре. Този път обаче мисля, че правим грешка.

Отново използваше прякора, който ми бе дала. Всъщност, май беше добър знак, понеже явно го използваше, само когато ми е по-малко ядосана. Беше някаква проява на привързаност, нали? Само ми се щеше прякорът да не е напомняне за нещо толкова неудобно. Защо не… Свръх-Добър-Стрелец? Това направо самичко идваше на езика, нали?

Изкатерихме остатъка от пътя в тишина. Меган отново свърза аудиопредаването ни с останалия екип, което явно беше знак, че разговорът е приключил. Може би беше — аз със сигурност не знаех какво друго да кажа. Как въобще би могла да мисли, че да живееш под властта на Стоманеното сърце е нещо добро?

Мислех си за другите деца във Фабриката, за хората от долните улици. Мина ми през ума, че много от тях мислят по същия начин — дошли са тук и са знаели, че Стоманеното сърце е чудовище, но все пак смятат, че животът в Нюкаго е по-добър от този на други места.

Само че бяха примирени — а Меган бе всичко друго, но не и това. Тя бе дейна, невероятна, способна. Как можеше тя да мисли като тях? Това промени познанията ми за света — или поне каквото си мислех, че зная. Предполагаше се Възмездителите да са различни.

Ами ако е права?

— О, искрите да го отнесат дано! — внезапно изрече Коуди в ухото ми.

— Какво?

— Загазили сте го, момко. Това е…

В същия момент вратите към асансьорната шахта точно над нас — онези на третия етаж — се разтвориха. Двама униформени пазачи пристъпиха на ръба и се взряха надолу в мрака.

22.

— Казвам ти, чух нещо — каза единият от охранителите и примижа надолу. Като че ли гледаше точно в мен, обаче в асансьорната шахта бе тъмно — по-тъмно, отколкото смятах, че ще бъде при отворени врати.

— Нищо не виждам — възрази другият. Гласът му отекна тихо.

Първият откачи фенерчето си от колана.

Сърцето ми замря. О-хо.

Опрях ръка в стената; единственото нещо, което ми мина през ум да направя. Тензорът завибрира и опитах да се съсредоточа, но с тях горе беше трудно. Фенерчето изщрака.

— Видя ли? Чу ли това?