Стоманеното сърце

Повелителя на нощта ловко прикри страха си от скенера и желанието си да го унищожи зад обикновената заплаха.

— Аз… — произнесох аз тихо. — Шефе, защо просто да не отида отзад и да продължа да работя по списъка, както каза?

— Което трябваше да сториш от началото — каза Диамант. — Разкарай се.

Обърнах се и излязох тромаво, притиснал ръка до страната, стиснал чипа с данните от ултравиолетовия скенер. Ускорих крачка и не ми пукаше как изглеждам, докато тичам. Стигнах кутиите и относителната безопасност на сенките им. Там, близо до пода, намерих завършен тунел, прокопан през задната стена.

Залитнах и спрях. Поех си дъх, застанах на ръце и крака и пропълзях в отвора. Промъкнах се през два метра стомана и излязох от другата страна.

Нещо сграбчи ръката ми и аз инстинктивно се дръпнах. Вдигнах поглед; разумът ме изостави, като си спомних как Повелителя на нощта съживи сенките, но с облекчение видях познато лице.

— Шт! — каза Ейбрахам и задържа ръката ми. — Преследват ли те?

— Не мисля — отвърнах му тихо.

— Къде ми е оръжието?

— Хмм… като че ли го продадох на Повелителя на нощта.

Ейбрахам повдигна вежда към мен, после ме издърпа настрана, където Меган ни прикриваше с пушката ми. Тя беше определението за професионалист — устните свити на черта, очите претърсваха близките тунели за опасност. Единствената светлина идваше от мобилните, които тя и Ейбрахам носеха окачени на рамо.

Ейбрахам й кимна и повече нямаше разговори, докато тримата се измъквахме по коридора. На следващата пресечка на катакомбите Меган подхвърли пушката ми на Ейбрахам — не обърна внимание, че протегнах ръка за нея — и извади от кобура един от пистолетите си. Кимна му, прицели се и се завтече по стоманения тунел.

Продължихме по същия начин, мълчаливо, известно време. И преди бях безнадеждно дезориентиран, но сега бях взел толкова завои, че едва ли знаех в коя посока е нагоре.

— Окей — произнесе Ейбрахам най-накрая и вдигна ръка, за да махне на Меган да се върне. — Да поемем дъх и да видим дали не ни следи някой.

Застана в малка ниша в коридора, откъдето можеше да наблюдава участъка зад нас и да види дали някой не ни е следил. Изглежда, че разчиташе повече на ръката, която не беше простреляна в рамото.

Приклекнах до него и Меган дойде при нас.

— Ти предприе неочакван ход там горе, Дейвид — тихо и спокойно каза Ейбрахам.

— Нямах време да мисля за него — отговорих аз. — Чуха ни как работим.

— Така, така. И тогава Диамант предложи да се оттеглиш, но ти твърдиш, че си искал да останеш?

— Това… ти си го чул?

— Не бих могъл да го спомена, ако не бях.

Той продължи да гледа по коридора.

Хвърлих поглед към Меган, която ме смрази с очи.

— Непрофесионално — промърмори тя.

Бръкнах в джоба си и извадих чипа с данните. Ейбрахам го погледна, след това се намръщи. Очевидно не бе останал достатъчно дълго, за да види какво вършех с Повелителя на нощта. Поставих чипа на мобилния си и свалих три байта информация. Видеото от ултравиолетовия скенер тръгна. Ейбрахам надникна и дори Меган проточи шия, за да види какво показва.

Затаих дъх. Все още не знаех със сигурност дали съм прав за Повелителя на нощта — а дори и да бях, нямаше как да се каже дали моето припряно въртене на скенера е хванало използваеми изображения.

Видеото показа земята и мен как махам с ръка пред обектива. Тогава мина към Повелителя на нощта и сърцето ми подскочи. Чукнах по екрана и задържах образа.

— Малък умен слонце такъв — измърмори Ейбрахам. Там, на екрана, стоеше Повелителя на нощта, с половината от тялото му материално. Беше трудно да се различи, но беше там. На ултравиолетовата светлина не беше прозрачен и тялото му изглеждаше по-постоянно.

Отново чукнах по екрана, ултравиолетовата светлина изчезна и Повелителя на нощта отново стана безтелесен. Видеото беше само секунда-две, но бе достатъчно.

— Ултравиолетов полицейски скенер — обясних аз. — Мина ми през ума, че това е най-добрият ни шанс да знаем със сигурност…

— Не мога да повярвам, че си поел този риск — каза Меган. — Без да попиташ никого. Можеше да убият и трима ни.

— Но не ни убиха — намеси се Ейбрахам и измъкна чипа с данните от ръката ми. Разгледа го внимателно и имаше странно благоговеен вид. После вдигна поглед, припомняйки си сякаш, че е планирал да наблюдава коридора за знаци, че някой ни преследва.

— Трябва да занесем този чип на Проф. Веднага.

Поколеба се.

— Добра работа.

Стана да върви, а аз засиях. Тогава се обърнах към Меган, която ми прати още по-студен, по-враждебен поглед отпреди. Тя се надигна и последва Ейбрахам.

Искри, казах си аз. Какво беше нужно, за да се впечатли това момиче? Поклатих глава и се понесох след тях.

20.

Когато се върнахме, Коуди бе излязъл да поразузнава за Тиа. Тя махна към някакви дажби на задната маса в главната стая — очакваха поглъщане. Консумиране. Каквато и да е думата.

— Иди и кажи на Проф какво си открил — тихо каза Ейбрахам и отиде към складовото помещение. Меган се насочи към дажбите.

— Къде отиваш? — попитах Ейбрахам.