Стоманеното сърце

Пулсът ми се ускори, докато преглеждах съдържанието на упътването. Намерих го. Ултравиолетов скенер за пръстови отпечатъци с вградена видеокамера. Прочетох набързо инструкциите. Сега, само да можех да измъкна един от куфарчето…

Жената извади някакъв апарат и го заоглежда. Не беше скенерът, така че не обърнах внимание. Измъкнах го в мига, когато тя отклони поглед, и се престорих, че просто го мотая из ръцете си. Стараех се да изглеждам небрежно любопитен.

Междувременно го включих. Отпред светеше в синьо, а отзад имаше екран — работеше като дигитална видеокамера, но с ултравиолетова светлина. Осветяваш предметите и записваш изображенията, които се появяват. Сигурно беше удобно, ако претърсваш някое помещение за следи от ДНК — така разполагаш със запис на видяното.

Включих на запис. Това, което се канех да направя, преспокойно можеше да ме погуби. Виждал бях да убиват хора за доста по-малко. Но знаех, че на Тиа й трябва по-убедително доказателство. Време беше да й го набавя.

Включих ултравиолетовата светлина и я насочих към Повелителя на нощта.

19.

Повелители на нощта веднага се извъртя към мен.

Обърнах ултравиолетовата светлина настрани и държах главата си надолу, като че изследвах устройството и опитвах да разбера как работи. Исках да изглежда, че съм насочил светлината към него по случайност, докато съм си играл с нея.

Не погледнах към него. Не можех да погледна към Повелителя на нощта. Не знаех дали светлината му е повлияла, но ако беше и ако само е заподозрял, че аз съм го забелязал, щях да умра.

Аз и така можех да умра.

Мъчително беше да не знаеш какъв е бил ефектът на светлината, но устройството записваше. Извърнах се от Повелителя на нощта и с една ръка натиснах някои копчета на машинката, все едно опитвам да я накарам да проработи. С другата, с нервно разтреперани пръсти, измъкнах чипа с данните и го скрих в дланта.

Повелителя на нощта продължаваше да ме гледа. Можех да усетя очите му — като че пробиваха дупки в гърба ми. Стаята сякаш стана по-тъмна, а сенките се удължиха. Отстрани Диамант продължаваше да дрънка за качествата на уреда, който демонстрираше. Изглежда никой не бе забелязал, че съм привлякъл вниманието на Повелителя на нощта.

И аз се престорих, че не съм забелязал, при все че сърцето ми биеше още по-силно в гърдите. Поиграх си още малко с машината, а после я вдигнах, уж най-накрая съм разбрал как работи. Направих крачка и опрях палец в стената, а после направих крачка назад, за да опитам да видя отпечатъка от пръста на ултравиолетовата светлина.

Повелителя на нощта не бе помръднал. Обмисляше какво да направи. Да ме убие би го защитило, ако бях забелязал какво е направила ултравиолетовата светлина. Можеше да го стори. Можеше да заяви, че съм пристъпил в личното му пространство или съм го изгледал накриво. Искри, дори не му трябваше да се оправдава. Можеше да направи каквото иска.

Това обаче можеше да е опасно за него. Щом някой Епичен убиваше произволно или неочаквано, хората винаги се питаха дали това не е опит да прикрие слабостта си. Слугите му ме бяха видели да държа ултравиолетовия скенер. Можеха да направят връзката. Тъй че, за да бъде в безопасност, вероятно щеше да трябва да убие Диамант и войниците от Правоприлагането. Вероятно и собствените си помощници.

Сега се потях. Беше ужасно да стоя там и дори да не го гледам, докато той обмисля убийството ми. Исках да се обърна, да го погледна в очите и да го заплюя, докато ме убиваше.

Спокойно, казах сам на себе си. Без да допускам да личи неподчинение на лицето ми, насочих поглед и се престорих, че забелязвам — за пръв път — как Повелителя на нощта ме гледа втренчено. Стоеше на предишното си място, с ръце зад гърба, а в черния костюм и тънката черна вратовръзка изглеждаше целият направен от черти. Неподвижен поглед, прозирна кожа. Нямаше знак какво се е случило, ако въобще нещо се беше случило.

Щом го видях, подскочих от изненада. Не трябваше да имитирам страх; усетих как кожата ми побледнява и цветът изчезва от лицето ми. Изпуснах скенера за отпечатъци и тихо изскимтях. Скенерът изпука при удара в пода. Аз веднага изругах и приклекнах до счупения уред.

— Какво правиш, глупако!

Диамант дотърча при мен. Не изглеждаше толкова притеснен за скенера, колкото да не съм обидил някак Повелителя на нощта.

— Толкова съжалявам, Велики. Той е некадърен идиот, но е най-добрият, който успях да намеря. Това…

Диамант млъкна, когато близките сенки се удължиха, после се завихриха около себе си и се превърнаха в дебели черни шнурове. Той залитна настрани, а аз скочих на крака. Мракът обаче не ме удари, а хвана падналия скенер.

Чернотата сякаш се разля по пода и се загърчи и заусуква около себе си. Пипалата й вдигнаха скенера във въздуха пред Повелителя на нощта и той го разгледа с безразлични очи. Погледна нас и после още от чернотата се надигна и заобиколи скенера. Донесе се внезапно хрус, като от счупването на сто ореха наведнъж.

Посланието беше ясно. Ядосвайте ме и ви очаква същата съдба.