Стоманеното сърце

— Няма да подейства срещу Повелителя на нощта — казах аз. — Той притежава Първична непобедимост — куршумите, енергийните оръжия, експлозиите просто минават през него.

Освен ако не можехме да го изкараме на слънчева светлина, при положение, че бях прав. Държах се уверено пред останалите, но истината е, че разполагах само със слухове.

Ейбрахам бръкна в джоба на работните си панталони и измъкна нещо. Един от тензорите.

Веднага ме заля прилив на облекчение. Щеше да ни проправи път към свободата.

— Значи няма да чакаме?

— Не, разбира се — спокойно каза той. — Чувствам се като плъх в капан. Меган, свържи се с Тиа. Трябва да разберем за най-близкия до този тунел. Ще прокопая път до него.

Меган кимна, коленичи и закри уста с ръка, докато шепнеше в мобилния си телефон. Ейбрахам загря тензора, а аз поставих прицела на картечницата му и преместих лостчето на автоматична стрелба. Той кимна одобрително.

Погледнах през прицела. Беше хубав, много по-хубав от моя, с означители на дистанцията, с наблюдение на скоростта и възможност за включване на компенсатори при ниска осветеност. Доста добре виждах Диамант, когато посрещна новите си клиенти с отворени ръце и широка усмивка на лицето.

Напрегнах се. Бяха осем — двама мъже и жена в костюми с четирима войници от Правоприлагането. И Повелителя на нощта. Висок азиатец, който присъстваше само наполовина. Блед, безтелесен. Носеше хубав костюм, но в дългото сако имаше нещо източно. Косата му бе къса и ходеше с ръце зад гърба.

Пръстът ми се насочи към спусъка. Тази твар беше дясната ръка на Стоманеното сърце, източникът на мрака, който изолираше Нюкаго от слънцето и звездите. Подобна тъмнина се носеше по пода около него, отиваше към сенките и се събираше там. Той можеше да убива с нея, можеше да прави пипалата на тази тъмна мъгла солидни и да прониже някого.

Това — безтелесността и манипулирането на мъглата — бяха единствените му две сили, но пък бяха невероятни. Можеше да преминава през твърдо вещество и като всички безтелесни можеше да лети с постоянна скорост. Можеше да направи затворено помещение съвсем тъмно и после да те прониже с тъмнината. Можеше и да държи цял град в постоянен мрак. Мнозина смятаха, че посвещава повечето от енергията си на това.

Което винаги ме беше притеснявало. Ако не беше толкова зает да държи града на тъмно, можеше да бъде могъщ като Стоманеното сърце. Както и да е, беше повече от достатъчен да се справи и с трима ни, както бяхме неподготвени.

Той и двама от подчинените му разговаряха с Диамант. Щеше ми се да мога да чувам какво си говорят. Колебаех се, после се дръпнах от прицела. Много от усъвършенстваните оръжия имаха…

Да. Преместих лостчето и задействах усилвателя на звука на прицела. Извадих слушалката от мобилния си телефон и я прекарах покрай чипа на прицела, за да я наглася, а после я поставих в ухото си. Наведох се напред и насочих прицела точно към групичката. Апаратът предаваше разговора.

— … този път се интересува от определени видове оръжия — обясняваше една от служителките на Повелителя на нощта. Носеше костюм с панталон; черната й коса беше късо подрязана над ушите. — Нашият император е разтревожен, че частите ни твърде много разчитат на бронираните единици за тежковъоръжена подкрепа. С какво разполагате за по-мобилни военни поделения?

— Ъъ, с много неща — отговори Диамант.

Искри, изглежда нервен. Не ни поглеждаше, но не го свърташе и сякаш се потеше. За участник в нелегалната оръжейна търговия със сигурност не се оправяше добре със стреса.

Диамант премести поглед от жената към Повелителя на нощта, чиито ръце бяха сключени зад гърба. Според моите бележки рядко говореше по време на делови срещи. Предпочиташе да ползва служителите си. Това бе нещо, типично за японската култура.

Разговорът продължи и Повелителя на нощта продължи да стърчи с изпънат гръб и мълчалив. Не отидоха да гледат оръжията по стените, въпреки че Диамант намекна, че могат да го направят. Накараха го да им носи оръжията и винаги един от сътрудниците ги преглеждаше и задаваше въпросите.

Това е доста удобно, помислих си аз, а по слепоочието ми се стече капка нервна пот. Може да се съсредоточи върху Диамант — да го проучва и да мисли, без да си губи времето да поддържа разговор.

— Готово — прошепна Меган. Обърнах се и видях как върти мобилния си, а ръката й закрива светлината му, за да покаже на Ейбрахам изпратената от Тиа карта. Той трябваше да се наведе много, за да различи нещо; тя бе затъмнила екрана на мобилния си телефон почти до черно.

Ейбрахам тихо изсумтя.

— Два метра право назад, няколко градуса по-ниско. Това ще отнеме няколко минути.

— Захващай се тогава — каза Меган.

— Ще ми трябва помощта ти за изгребването на праха.