Стоманеното сърце

— Май ми трябва ново оръжие — усмихна се той и се шмугна през вратата. Не ми се скара за направеното — разбра, че съм спасил групата. Поне се надявах, че го вижда така. Все пак, в гласа му се долавяше чувство на загуба. Харесваше оръжието си. Лесно беше да се разбере защо — никога не бях притежавал толкова хубаво оръжие.

Проф не беше в главната стая и Тиа ме изгледа и вдигна вежда.

— Какво ще казваш на Проф?

— Аз ще обясня — каза Меган и седна до нея. Както обикновено, масата на Тиа бе застлана с книжа и кутийки кола. Изглежда бе получила споменатите от Коуди застрахователни документи и ги беше поставила на екрана пред себе си.

Съобразих, че ако Проф не е тук, значи е в стаята си за размишления с изобразителя. Прекрачих и почуках леко на стената; вратата бе закрита само със завеса.

— Влизай, Дейвид — прозвуча гласът на Проф отвътре.

Не се решавах. Не бях влизал в тази стая, откакто представих на групата плана си. Останалите влизаха рядко. Тя бе светилището на Проф и той обикновено излизаше — вместо да кани хората вътре — когато трябваше да говорят с него. Погледнах Тиа и Меган; и двете изглеждаха изненадани, въпреки че не казаха нищо.

Отметнах завесата и пристъпих в стаята. Представих си какво ли прави Проф със стенните изобразители — може би се възползваше от хакването на шпионската мрежа, придвижваше се из града и проучваше Стоманеното сърце и подчинените му. Не беше нищо толкова драматично.

— Черни дъски? — запитах аз.

Проф се извърна от стената, където стоеше прав и пишеше с парче тебешир. Всичките четири стени, включително таванът и подът, бяха станали сиво-черни и бяха покрити с бели драсканици.

— Знам — каза Проф и ми направи знак да вляза. — Не е много модерно, нали? Имам технология, която може да представи почти всичко, което искам, във всяка пожелана от мен форма. А аз предпочитам черни дъски.

Той поклати глава, като че ли се забавляваше от собствената си ексцентричност.

— Така мисля най-добре. Стари навици, предполагам.

Пристъпих към него. Сега можех да видя, че той всъщност не пише на стените. Нещото в ръката на Проф беше просто малко писало, оформено като парченце тебешир. Машината интерпретираше писанията му и изкарваше думите на стената, докато той ги дращи.

Завесата се бе върнала на мястото си и спря светлината от другите стаи. Едва можех да забележа Проф; единствената светлина идваше от мекия блясък на бялото писмо върху всичките шест стени. Почувствах се все едно се нося из космоса, а думите — звезди и галактики — светят към мен от далеч.

— Какво е това? — попитах аз, загледан нагоре, докато четях написаното на тавана. Проф бе заградил някои части от него, а към различни дялове сочеха стрелки и линии. Не можех да разбера кой знае колко. Беше написано на някакъв английски език. Много от думите обаче бяха твърде малки и сякаш бяха написани с някаква стенография.

— Планът — разсеяно произнесе Проф. Не носеше предпазните очила или престилката — и двете бяха захвърлени край вратата, а ръкавите на безупречната му черна риза бяха навити до лактите.

— Моят план? — попитах аз.

Усмивката на Проф беше осветена от бледия блясък на тебеширените линии.

— Вече не. Все пак има някои елементи от него.

Изпитах силно чувство на покруса.

— Но, искам да кажа…

Проф ме изгледа и постави ръка на рамото ми.

— Свърши страхотна работа, синко. Като имаме всичко предвид.

— Какво не му беше наред? — попитах аз. Бях прекарал години… всъщност, целия си живот над този план и бях доста уверен в това, което предлагах.

— Нищо, нищо — обясни Проф. — Идеите са разумни. Забележително разумни. Да убедим Стоманеното сърце, че в града има съперник, да го подмамим навън, да го ударим. Въпреки очевидно скандалния факт, че не знаеш каква е слабостта му.

— Добре, така е — признах аз.

— Тиа работи здраво по това. Ако някой може да измъкне истината, това е тя — каза Проф и спря за миг, преди да продължи. — Всъщност, не, не биваше да казвам, че това не е твоят план. Той е, и тук има повече от само елементи от него. Прегледах тетрадките ти. Премислил си нещата много добре.

— Благодаря.

— Но въображението ти е било много ограничено, синко.

Проф свали ръка от рамото ми и отиде до стената. Чукна по нея с имитацията на тебешир и текстът в стаята се завъртя. Изглежда не го забеляза, но на мен ми се зави свят, докато стените сякаш падаха върху мен и се въртяха, преди някоя нова изписана стена да изникне пред Проф.

— Нека започна с това — изрече той. — Като оставим настрана, че не знаеш слабото място на Стоманеното сърце, какъв е най-големият недостатък на твоя план?

— Аз… — намръщих се. — Може би ликвидирането на Повелителя на нощта? Но Проф, нали…

— Всъщност — отвърна ми Проф — не е това.

Намръщих се още повече. Не бях се замислял, че в плана ми има недостатък. Бях ги изчислил всичките; изглаждах ги, като мазило, което премахва пъпките от брадичката на тийнейджър.