Стоманеното сърце

Нещата между нас бяха… различни след откровението й в асансьорната шахта. В много отношения беше по-спокойна в близост до мен, което не бе особено смислено. Не трябваше ли нещата да бъдат по-мъчителни? Знаех, че не одобрява мисията ни. За мен това изглеждаше доста важна работа.

И все пак наистина беше професионалист. Не приемаше, че Стоманеното сърце трябва да бъде убит, но не изостави Възмездителите, нито помоли за прехвърляне в друга тяхна клетка. Не знаех колко такива има — явно само Тиа и Проф бяха наясно — но имаше поне още една.

Както и да е, Меган остана и не допусна чувствата й да я отвличат от работата. Може и да не беше съгласна, че Стоманеното сърце трябва да умре, но от изкопченото от нея излизаше, че тя вярва в борбата против Епичните. Бе като войник, който е уверен, че определена битка не е разумна от тактическа гледна точка, но достатъчно поддържаше генералите, за да се сражава независимо от това.

Уважавах я за това. Искрите да го отнесат, аз я харесвах все повече и повече. И въпреки че напоследък не бе особено привързана към мен, вече не беше открито враждебна и студена. Това ми създаваше възможност да пробвам някоя прелъстителна магия. Щеше ми се да знаех някоя.

Тя постави сандъчето на място, аз чаках Ейбрахам да сигнализира да започна да дърпам отново. Вместо това той се появи на входа на тунела и започна да разкача системата от макари. Рамото му бе излекувано от пистолетния изстрел с болконтрола, уреда на Възмездителите, който помагаше на плътта да заздравява извънредно бързо.

Не знаех много за него, при все че говорих с Коуди — той го нарече „последното от трите“. Три образеца на невероятна технология, дадени на Възмездителите от дните на Проф като учен. Тензорите, якетата и болконтрола. Според разказаното ми от Ейбрахам, Проф създал всяка от технологиите и после ги откраднал от лабораторията, където работел, с намерението да започне собствената си война срещу Епичните.

Ейбрахам свали последните части на системата от макари.

— Готови ли сме? — попитах аз.

— Да.

— Преброих повече сандъци от тези тук.

— Другите са твърде големи, за да минат през тунела — обясни Ейбрахам. — Коуди ще ги превози до хангара.

Така наричаха мястото, където държаха возилата си. Бях ходил там; голямо помещение с няколко коли и микробус вътре. Не беше сигурно като това укритие — хангарът трябваше да има достъп до горния град и не можеше да е част от подземната улична мрежа.

Ейбрахам отиде до пирамидата от дузина сандъци, които бяхме струпали в скривалището. Потърка брадичка и ги заразглежда.

— Можем и да разтоварим тия — каза той. — Имам още един час на разположение.

— Преди какво? — попитах го и застанах до него край сандъците.

Не ми отвърна.

— Често излизаше през последните няколко дни — отбелязах аз.

Отново не ми отговори.

— Няма да ти каже къде е бил, Колене — обясни Меган, изопнала се на бюрото. — Привиквай с това. Проф често го изпраща с тайни задачи.

— Но… — произнесох аз и се почувствах уязвен. Мислех си, че съм си извоювал място в екипа.

— Не се натъжавай, Дейвид — отвърна Ейбрахам и хвана лост, за да отвори едно от сандъчетата. — Не става дума за доверие. Трябва да пазим някои неща в тайна, дори в групата, в случай че някой от нас попадне в плен. Стоманеното сърце си има свой начин да се добира до това, което хората крият — никой освен Проф не бива да знае всичко, което вършим.

Беше добро обяснение и вероятно затова не можех да зная и за други клетки на Възмездителите, но все пак бе дразнещо. Докато Ейбрахам отваряше следващо сандъче, бръкнах в торбичката на кръста си и измъкнах тензора. С него изпарих дървените капаци на няколко сандъка.

Ейбрахам повдигна вежда към мен.

— Какво? — попитах аз. — Коуди ми каза да продължа да се упражнявам.

— Ставаш доста добър — рече Ейбрахам. После бръкна в едно от отворените от мен сандъчета и извади ябълка, вече покрита със стърготини. Малко се оцапа, докато я извади.

— Твърде добре — продължи той. — Но понякога лостът е по-ефективен, а? Освен това можем да поискаме да използваме повторно тези сандъчета.

Въздъхнах, но кимнах. Беше просто… е, трудно. Трудно беше да забравя усещането за сила, което изпитах при проникването в електроцентралата. Като правех дупки в стените и създавах опорите, можех да подчинявам материята на волята си. Колкото повече използвах тензора, толкова повече се запалвах от възможностите му.

— Също така е важно — поде Ейбрахам — да избягваме да разкриваме какво можем. Представи си всички да знаеха за тези неща, а? Светът щеше да е различен и много по-труден за нас.

Кимнах и неохотно оставих тензора настрана.

— Твърде неприятно, че трябваше да оставим онази дупка и Диамант я видя.

Ейбрахам се подвоуми съвсем за малко.

— Да — съгласи се той. — Твърде неприятно.

Помогнах му да разтовари провизиите, към нас се присъедини Меган и заработи с характерната си ефективност. Тя завърши с надзираване и с указания къде да подреждаме различните храни. Ейбрахам приемаше нарежданията й без оплаквания, въпреки че тя беше по-млад член на групата.