Стоманеното сърце

— Ти си един от Верните — предположих аз. Чувал бях за тях, макар че не бях срещал такива. Фабриката отглеждаше реалисти, не мечтатели, а за да бъдеш един от Верните, трябваше да си мечтател.

Ейбрахам кимна.

— Как все още можеш да вярваш, че ще се появят добри Епични? — попитах аз. — Искам да кажа, изминали се повече от десет години.

— Десет години не е твърде дълго — отговори Ейбрахам. — Не и в по-далечна перспектива. В сравнение с нея дори и хората не са толкова древен вид! Героите ще дойдат! Някой ден ще има Епични, които не убиват, не мразят, не потискат. Ще бъдем защитени.

Идиот, мина ми през ума. Беше моментна реакция, при все че веднага се почувствах зле от нея. Ейбрахам не беше идиот. Беше мъдър човек или изглеждаше такъв до сега. Но… как можеше все още да смята, че ще има добри Епични? Същият начин на разсъждаване уби баща ми.

Все пак поне има нещо, което да очаква, казах си аз. Толкова лошо ли беше да желаеш да съществува някаква митична група от Епични-герои — да ги чакаш да се появят и да донесат спасение?

Ейбрахам стисна рамото ми, усмихна ми се и си тръгна. Станах и мернах как последва Проф в стаята за размишления, нещо, което не бях виждал да прави никой от останалите. Скоро чух тих разговор.

Поклатих глава. Мислех си да продължа с разтоварването, но установих, че нямам желание за това. Погледнах тунела към катакомбите. Просто ми хрумна, изпълзях през него и отидох да проверя дали мога да намеря Меган.

24.

Меган не беше отишла далеч. Намерих я в края на тунела, седнала на купчина стари сандъци точно пред укритието. Неуверено я приближих, а тя ме изгледа подозрително. След миг изразът й омекна и тя се върна към разглеждането на мрака пред нея. Беше обърнала мобилния си нагоре, за да излъчва светлина.

Покатерих се на сандъците до нея и седнах, но не заговорих. Искаше ми се да имам нещо съвършено да кажа, и — както обикновено — не можех да си представя какво ли би било то. Проблемът беше, че в общи линии бях съгласен с Проф, въпреки че се чувствах виновен за това. Нямах научната подготовка да предвидя какво ще стане с Нюкаго, ако предводителят му бъде убит. Но знаех, че Стоманеното сърце е зъл. Никой съд не би го осъдил, но аз имах право да търся справедливост за нещата, които бе сторил на мен и близките ми хора.

Тъй че просто си седях там и опитвах да съчиня нещо, което няма да я засегне, но и няма да звучи като извинение. По-трудно е, отколкото изглежда — вероятно затова през повечето време аз просто казвам каквото ми идва. Спра ли да мисля, не мога да изляза с нищо.

— Той наистина е чудовище — каза Меган най-накрая. — Знам го. Противно ми е да звуча така, все едно го защитавам. Просто не знам дали ако го убием, това ще бъде добро за хората, които опитваме да защитим.

Кимнах. Разбрах го, наистина. Отново се умълчахме. Както седяхме, можех да дочуя далечни звуци от коридорите, изкривени от странното устройство и акустика на стоманените катакомби. Понякога човек можеше да чуе стичаща се вода, понеже наблизо минаваха канализационните тръби на града. Друг път бях сигурен, че чувам плъхове, въпреки че се чудех от какво ли биха могли да живеят тук долу. Понякога земята сякаш простенваше тихо.

— Какво представляват те, Меган? — попитах аз. — Питала ли си се за това?

— Епичните ли имаш предвид? — попита тя. — Много хора имат теории.

— Знам. Какво мислиш ти обаче?

Не ми отговори веднага. Много хора имаха теории и повечето биха ви ги разказали с удоволствие. Епичните бяха следващата стъпка в човешката еволюция или бяха изпратено от този или онзи бог наказание, или всъщност бяха извънземни. Или бяха резултат от таен проект на правителството. Или всичко беше измама и използваха технология, за да се преструват, че имат сили.

Повечето от теориите се издънваха при срещата с фактите. Нормални хора бяха получили сили и бяха станали Епични; не бяха извънземни или нещо подобно. Имаше достатъчно недвусмислени истории за член на семейството, демонстрирал способности. Учените твърдяха, че не можели да се оправят с генетиката на Епичните, но аз не знаех много за тези неща. Освен това, повечето учени или бяха изчезнали, или работеха за някого от по-силните Епични.

Както и да е, много от слуховете бяха глупави, но това не бе спряло разпространението им и вероятно никога нямаше да го направи.

— Мисля, че са някакво изпитание — обясни Меган.

Намръщих се.

— Искаш да кажеш в религиозен смисъл?

— Не, не изпитание на вярата или нещо подобно — продължи Меган. — Искам да кажа, че са изпитание какво ще направим, ако разполагаме със сила. Неограничена сила. Какво ще направи тя с нас? Как ще се справим с нея?

Намусих се.

— Ако Епичните са пример какво ще вършим със силата, тогава по-добре въобще да не получаваме никаква.

Тя замълча. Секунди след това чух друг странен звук. Подсвиркване.