Стоманеното сърце

Видях лицето му и всичко това се върна при мен. Той изглеждаше толкова… нормален. Нормален по начин, който не бе съществувал с години; нормален по начин, какъвто светът не заслужаваше повече.

Обгърнах се с ръце, но продължих да гледам лицето на баща си. Не можех да се извърна.

— Дейвид?

Гласът на Проф. Коленичи до мен.

— Баща ми… — прошепнах аз. — Загина в битка, но също така загина, защитавайки Стоманеното сърце. И ето ме мен сега, опитвам да убия нещото, което той спаси. Забавно, нали?

Проф не отвърна.

— По някакъв начин — казах аз — това е изцяло негова грешка. Смъртоносното посочване щеше да убие Стоманеното сърце откъм гърба.

— Нямало е да стане — каза Проф. — Смъртоносното посочване не е знаел колко могъщ е Стоманеното сърце. Тогава никой не е знаел.

— Предполагам, че е вярно. Но баща ми беше глупав. Не можеше да повярва, че Стоманеното сърце е зъл.

— Баща ти е мислел най-доброто за хората — възрази Проф. — Можеш да го наречеш глупаво, но аз никога не бих го нарекъл грешка. Той е бил герой, синко. Застанал е срещу Смъртоносното посочване — Епичен, който е избивал хората просто така — и го е убил. Ако при това е опазил Стоманеното сърце жив… е, в онзи момент Стоманеното сърце не е бил направил ужасни неща. Баща ти не е могъл да знае бъдещето. Не може толкова да се боиш от евентуалните събития, че да не искаш да действаш.

Погледнах в мъртвите очи на баща си и се усетих да кимам.

— Това е отговорът — прошепнах аз. — Това е отговорът на вашия спор с Меган.

— Това не е нейният отговор — каза Проф. — Но е моят. А може би и твоят.

Стисна рамото ми и отиде при останалите Възмездители, наредили се край трезора.

Не бях очаквал да видя отново лицето на баща си; онзи ден си тръгнах и се чувствах страхливец, докато гледах как устата му проронва молбата да бягам. Десет години бях живял с едно-единствено господстващо чувство — нуждата от отмъщение. Нуждата да докажа, че не съм страхливец.

А ето го и него. Като гледах в стоманените очи, знаех, че баща ми няма да се интересува от отмъщението. Но би убил Стоманеното сърце, стига да имаше шанса, за да спре убийствата.

Изправих се. В този момент някак си разбрах, че банковият трезор и съдържанието му са фалшива следа. Не те бяха източникът на слабостта на Стоманеното сърце. Беше баща ми или нещо свързано с него.

За момент оставих тялото и се присъединих към другите:

— … много внимателни, когато отваряме кутиите от трезора — говореше Тиа. — Не искаме да унищожим това, което се намира вътре.

— Не мисля, че ще има резултат — казах аз и всички обърнаха поглед към мен. — Не мисля, че съдържанието на трезора е причината.

— Ти каза, че Стоманеното сърце погледнал трезора, след като ракетата го ударила и го отворила — отвърна ми Тиа. — А агентите му много са се старали да намерят и укрият всякакви списъци със съдържанието на трезора.

— Не смятам, че е разбрал как е бил наранен — продължих аз. — В началото много Епични не знаят слабостите си. Без да вдига шум, е наредил на хората си да съберат тези документи и да ги анализират, за да може да опита да разбере.

— Следователно може би е открил отговора тук — каза Коуди и присви рамене.

Повдигнах вежда.

— Ако е открил, че този трезор съдържа нещо, което го е направило уязвим, смяташ ли, че мястото все още би съществувало?

Останалите се умълчаха. Не, не би съществувало. Ако случаят беше такъв, Стоманеното сърце би изровил тунел и би унищожил трезора, без значение колко е трудно да се направи. Бях все по-уверен, че не някакъв предмет го е направил слаб; било е нещо, свързано със ситуацията.

Лицето на Тиа помръкна; вероятно й се искаше да бях споменал това преди да е прекарала дни в копаене. Не можех да направя нищо обаче, тъй като никой не ми беше казал какво прави тя.

— Добре — обобщи Проф. — Ще претърсим този трезор. Теорията на Дейвид има основания, но такива притежава и теорията, че нещо тук вътре го е отслабило.

— Ще можем ли въобще да намерим нещо? — попита Коуди. — Всичко е превърнато в стомана. Не знам дали ще мога да разпозная много, ако всичко е слято.

— Някои неща може и да са оцелели в първоначалната си форма — обясни Меган. — Всъщност, вероятно е да са оцелели. Металът изолира трансферсионните сили на Стоманеното сърце.

— Металът ги какво? — попита Коуди.

— Металът ги изолира — повторих аз. — Той излъчва някаква… трансферсионна вълна, която преминава през неметални вещества и ги променя, както звукът минава през въздуха или вълните се движат в басейн с вода. Ако вълната посрещне метал — особено желязо или стомана — тя спира. Може да засегне други видове метал, но вълната се движи по-бавно. Стоманата я спира изцяло.

— Тъй че тези сейфове… — произнесе Коуди и влезе в трезора.

— Може да са изолирали съдържанието си — Меган приключи и го последва. — Част от него е била преобразувана — вълната на трансферсията е била извънредно силна. Все пак смятам, че можем да намерим нещо, особено след като трезорът е бил метален и е действал като първичен изолатор.

Тя хвърли поглед през рамо и ме хвана да я гледам.

— Какво? — попита тя.

— Читанка — подразних я аз.