Сътворението

Жертвоприношението на коня е най-необикновеното нещо, което съм виждал. Не е ясно какъв е произходът на този обред. Брахманите са единодушни, че е арийски, по простата причина, че конят не е бил познат в тази част на света преди нашествието на светлокожите племена от север. Но това е единственото, за което са единодушни. Голяма част от церемонията се извършва на толкова стар език, че дори жреците, които изпълняват свещените химни, припяват думите, без да имат представа за значението им. По това си приличат с магите — последователи на Лъжата. Но видните брахмани в двореца не пропуснаха да ме разпитат за онези персийски жертвоприношения, които напомнят техните. Обясних им, че в Персия последователите на Лъжата все още принасят коня в жертва на бога-слънце. Не можах да им кажа нищо повече, тъй като знам за произхода на нашите жертвоприношения точно толкова, колкото и те за произхода на своите.

За индийския владетел жертвоприношението на коня е най-важно от всичко. Първо, то представлява подновяване на царската му власт. Второ, ако успее да разшири царството, което е наследил, ще се прослави като велик цар, или махараджа — титла, която някои амбициозни индийци искат да представят като равностойна на титлата на Великия цар. Тактично се опитах да им обясня, че махараджата е по-близо до египетския фараон или до вавилонския цар, две принадлежащи на Дарий титли.

Жертвоприношението на коня се извърши на мястото, където се устройват панаири, близо до градските стени. В центъра бе построена четириетажна златна кула. Пред кулата бяха забити триста пилона така, че образуваха квадрат. Този ден нямаше никакъв вятър и ярките знамена висяха вяло на прътовете си.

Брахманите вързаха упоения и послушен жребец за един от пилоните и по едно животно или птица за всеки от останалите пилони. Коне, крави, гъски, маймуни и дори тежко дишащи делфини щяха да бъдат принесени в жертва този ден. В същото време свиреха музиканти.

Жонгльори и акробати изпълняваха номера. Сякаш целият град се бе стекъл на това място.

Стоях пред вратата на кулата, заобиколен от придворни. Царското семейство бе вътре и се приготвяше за ритуала.

Точно по пладне царят и петте му жени излязоха от кулата. Всички бяха облечени в бяло. Не се чуваше никакъв шум освен звуците на вързаните животни и почти човешкия вопъл на делфините.

Сам върховният жрец развърза жребеца и го отведе до царя. После Бимбисара и жените му заобиколиха животното. Една мажеше хълбоците му с масло, друга сложи гирлянда на врата му. Наблизо група брахмани изпълняваха някаква сценка, нещо като пародийна сватба, общо взето, правеха много неприлични жестове. Не разбирах езика им.

Настроението бе особено тържествено. Обикновено индийските тълпи са шумни и весели. Но в този ден си-гурно бяха омаяни от вълшебството на предстоящото събитие, което рядко се случва повече от веднъж през всяко царуване, въпреки поверието, че първият земен цар, който извърши това жертвоприношение сто пъти, ще свали бог Индра и ще заеме мястото му на небето.

Не мога да си представя нещо по-отегчително от безкрайно дълга церемония, изпълнявана на чужд език и посветена на бог или богове, които човек не признава.

Но към края на пародийната сценка церемонията започна да става много любопитна. Върнаха коня на мястото, където го бяха вързали в началото. Върховният жрец покри муцуната му с кърпа. После бавно го удуши. Жребецът се строполи в прахта и няколко минути краката му потрепваха в агонията на смъртта. После старата царица се приближи до трупа. Тълпата притаи дъх. Царицата внимателно легна до тялото на коня и върховният жрец ги покри с копринено покривало.

Щом изчезнаха от погледа ни, жрецът произнесе с висок, ясен глас:

— В небесата сте покрити и двамата. И нека плодовитият жребец, дарителят на семето, да го посее вътре.

Нужно ми бе известно време, за да разбера какво става. Мислех, че след обредите на Ищар във Вавилон нищо не може да ме изненада или потресе. Оказа се, че не е така. Под коприненото покривало старата царица трябваше да сложи в себе си члена на мъртвия жребец.

Ритуалният диалог беше тайнствен и неприличен. Започна със смразяващия вик на старата царица:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска. Бедното конче спи. Никой не ме иска, мен, това прелестно малко създание, облечено от глава до пети в одежди от листа и кора на пампилово дърво.

Върховният жрец извика:

— Ще възбудя създателя! И ти трябва да го възбудиш!

Старата царица продължаваше да говори на мъртвия жребец:

— Хайде, пусни семето си дълбоко в тази, която е разтворила утробата си за теб. О, символ на мъжествеността, задвижи органа, който е за жената създател на живота, който влиза в нея бързо в тъмнината, като таен любовник.

Последва дълго гърчене под покривалото. После старата царица отново извика:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска! Това бе последвано от неприлични движения, разменени настрани между върховния жрец и една жена.

— Бедното малко пиленце е толкова възбудено и гладно. — Той посочи слабините й. — Виж как иска да го нахранят.