Сътворението

— Там се вие той, голям колкото езика ти. — Жената посочи половия орган на жреца. — Замълчи, жрецо!

През цялото време старата царица не преставаше да вие:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска!

Върховният жрец и другите жени на царя си разменяха някакви неприлични изрази. Самият цар не промълви нито дума. Накрая каквото трябваше да се върши, се извърши. Вероятно старата царица по някакъв начин бе успяла да вкара члена на жребеца във влагалището си. Покривалото бе вдигнато. Царските жени в един глас изпяха химн за летящия небесен кон. Донесоха им легени и те измиха лицата и ръцете си според ритуала, като пееха химн за водата. След това заклаха всички животни и птици и запалиха огньове.

Старата царица седеше на стол до мъртвия жребец и гледаше как четирима брахмани сръчно режат животното на парчета. Върховният жрец лично сготви кокалите. Докато мозъкът цвърчеше в огъня, цар Бимбисара вдъхваше от парата. Така бе пречистен от грехове. След това шестнадесет жреци изпекоха по едно парче от коня, а когато и това свърши, народът нададе гръмки викове. Бимбисара бе станал световен монарх.

Слушал съм за най-различни култове, свързани с продължаването на рода из диви страни като Лидия и Тракия, но жертвоприношението на коня е най-чудатият и според брахманите най-старият сред тях. Смята се, че церемонията е започнала като средство да се осигури плодовитостта на царя и жените му. Но това ще си остане предположение, тъй като няма жив човек, който да разбира всички онези химни, зубрени и повтаряни от брахманите през последните две хиляди години. Знам само, че церемонията представлява ужасяваща гледка. Имаш чувството, че внезапно си се върнал във времето преди сътворението на света.

Танците и веселието продължиха цяла нощ. Призори царското семейство се оттегли в своята златна кула. Както повечето присъствуващи на жертвоприношението, и аз спах на открито.

На другия ден ми съобщиха, че ще се оженя за дъщерята на цар Аджаташатру. Това бе голяма чест, както не пропускаха случай да ми напомнят. Преди всичко, като наместник на Великия цар, бях приет за член на воинската каста. Но понеже не бях Великият цар, не можех да се оженя за дъщеря на цар Бимбисара. Все пак стоях достатъчно високо, за да взема една от двадесет и трите дъщери на принц Аджаташатру.

В началото се страхувах, че ще бъде цитиран някакъв древен ведически закон, който ще ме задължи да откупя жена си от семейството й. Но се оказа, че древният веди-чески закон предвижда точно обратното. Платиха ми, и то доста добре, за да приема дванадесетгодишната Ам-балика. Любещият й баща ме излъга, че още нямала менструация. Индийците смятат това за особено важна по-дробност, като изхождат от убедителния довод, че е малко вероятно едно узряло момиче да остане дълго време девствено при този климат и в този двор.

Макар че началните преговори се извършиха съвсем официално между Варшакара, като представител на царското семейство, и Карака, като мой представител, до окончателното споразумение се стигна по много приятелски, дори очарователен начин между нас двамата с Аджаташатру в „Петте хълма“ — най-големия от многобройните игрални домове в столицата.

Индийците са страстни играчи. И неразумни играчи. Могат да проиграят цяло състояние с хвърлянето на един зар или със залагането на едно число. През царуването на Бимбисара всички подобни заведения бяха строго контролирани от държавата. От разиграваните суми се удържаха пет процента за издръжка на дома. На играчите не бе позволено да използуват собствени зарове, затова държавата печелеше добре и от даването на зарове под наем. Тъй като самият игрален дом в крайна сметка никога не губи (дали защото заровете са фалшиви и игрите тайно нагласени, или защото законът на големите числа действува в полза на игралния дом), данъците, които получава царят, са толкова огромни, че истинската сума е една от най-строго пазените тайни в Магадха. Поне моите хора така и не успяха да се доберат до нея.

Макар че самият цар Бимбисара ненавиждаше хазарта и се стремеше да не го допуска в двора, наследникът му бе редовен посетител на „Петте хълма“, най-елегантното от игралните заведения в столицата. Носеха се слухове, че собственик на заведението е самият Аджаташатру и че той най-безсрамно мами правителството с процента от печалбите, който му се полага.

Моят бъдещ тъст бе само няколко години по-възрастен от мен. От самото начало станахме приятели. Когато желаеше да е обаятелен, той нямаше равен на себе си. Онази вечер в „Петте хълма“ Аджаташатру се представи пред мен в целия си чар, дори бе боядисал зърната на гърдите си червени — нещо, което дворцовите контета правят само на празници.

Хванати под ръка, двамата влязохме в централната зала — дълго, тясно помещение с игрални маси от двете страни. В една ниша със завеси в дъното на залата имаше дивани, покрити с китайска коприна. Там принцът се забавляваше, без да го виждат, а той можеше да следи какво става отвън през няколко дупки, изрязани в прашните пердета.