Сътворението

Понеже не знаех как да се гмурна, внимателно потопих главата си във водата и заритах с крака. Помислих си, че ей сега ще се удавя. Но после, за пръв път през живота си, отворих очи под водата и бях смаян от пъстроцветните риби, от полюляващите се зелени водорасли, от веригите на лотосите, издигащи се нагоре. Бях останал съвсем без въздух, когато видях вход към някаква пещера. Със силен тласък на краката успях да вляза в нея и после изскочих на повърхността.

Принц Джета ми помогна да изляза от водата. Върху ситния бял пясък бяха пръснати дивани, маси, столове. Всъщност пясъкът не бе бял, а син. Всичко в пещерата излъчваше ярка синя светлина, сякаш под водата пламтеше огън. Този естествен ефект се получаваше от няколко малки отвора на нивото на езерото. В пещерата влизаше въздух и светлина, но отвън не можеше да се вижда какво става вътре.

— Не може и да се подслушва — заяви моят домакин, като се настани на един диван. — Това е единственото място в Магадха, където Варшакара не може да подслушва.

— Ти ли построи пещерата?

— Аз построих и тази планина. И езерото. И парка. Тогава бях млад, разбира се. Не бях дал обети. Радвах се на всички възможни удоволствия в света, а тази радост причинява болка, не е ли така?

— Но няма съмнение, че често самата радост е по-голяма от болката — отвърнах аз. — Погледни собственото си приятно творение…

— За което ще трябва да заплатя при следващото си появяване като бездомно куче.

Принц Джета се държеше толкова ведро, че не можех да кажа дали се шегува, или не — сигурен признак за високоблагороден произход.

Но можеше да се държи и прямо.

— Разбрах, че си сключил договор с братовчед ми Бимбисара — каза той.

— Подготвяме договор. Персия ще получава желязо, а Магадха — злато. Може би ще трябва да се върна в Суза, преди да съобщя последната дума на Великия цар.

— Разбирам. Кога ще дойдеш в Кошала?

— Нямам представа.

— Тук съм не само за да поема полагащата ми се по старшинство роля в церемонията за сватбата ти с моята внучка, но и да те поканя от името на цар Пасенади да посетиш неговия двор колкото е възможно по-скоро.

Дипломатично замълчах, преди да отвърна на издаващите безпокойство настойчиви думи на домакина си.

— Мислиш ли, че ще има война? — попитах аз след малко.

— Да. И то скоро. Войските се придвижват към реката.

— За да нападнат републиките, така ли?

— Да…

Очите на принц Джета изглеждаха сини като езерото под планината. В действителност на дневна светлина имаха особен цвят или нюанс — бих го нарекъл хималай-ско сиво, тъй като се среща само у жителите на този планински район.

— Какво ще направи Кошала?

— Какво ще направи Персия? — попита на свой ред той.

Не бях подготвен за такъв откровен въпрос.

— От Таксила до Магадха има три хиляди мили — отвърнах аз.

— Чували сме, че армиите на Великия цар пътуват бързо.

— В такъв случай вероятно знаете, че част от армията на Великия цар е заета на запад с гърците, които…

Но не сметнах за нужно да обяснявам какви са гърците на един толкова цивилизован човек като принц Джета. Ако му е било необходимо да научи нещо за тях, щеше да знае. Но както се оказа, не знаеше нищо за Европа.

— Друга част от армията се намира на северната граница. Отблъсква племената.

— Братовчедите ни — побърза да уточни принц Джета и се усмихна.

— Отпреди тридесет-четиридесет поколения назад. Но каквото и да е древното ни родство, сега северните племена са наш общ враг.

— Да, разбира се. Но Великият цар несъмнено държи армия в сатрапията си на река Инд.

— Само за отбрана. Никога няма да я прати в Магадха.

— Сигурен ли си?

— Великият цар владее долината на Инд от едно поколение насам, дори по-малко. Без персийски гарнизон там…

— Разбирам — въздъхна принцът. — Надявах се…

Направи с ръка красив и същевременно напълно неразбираем за мен жест. Но тогава все още не бях научил езика на ръцете, с който индийците често си служат, тъй че успяват да изразят без думи и най-тънките нюанси на мисълта. Това тяхно средство за общуване е произлязла от праисторическите танци.

— Харесва ли ти моят племенник?

— Да, изглежда много изискан и… сантиментален.

— Несъмнено е сантиментален. Когато умря любимата му птичка, плака цяла седмица.

— Но дворцовият управител сигурно никога не плаче!

Сега, помислих си, ще изпробвам дали магадханската тайна служба е успяла да проникне в пещерата на принц Джета.

— Не. Той е твърд човек. Мечтае да присъедини Варанаси към Магадха. Мечтае за разрухата на Кошала.

— Това само мечта ли е?

— Пасенади е светец. Не се интересува от този свят. Самият той е архат. Това означава, че е близо до просветлението, до крайното разпадане на неговия Аз.

— То ли е причината царството му също да е близо до разпадане, да не кажа до просветление?

Принц Джета вдигна рамене.

— Защо трябва царствата да се различават от хората? И те се раждат. Растат. Умират.

— Тогава не би трябвало да те вълнува състоянието на Кошала, пък ако ще и да прилича на гниеш отпреди три месеца човешки труп.

— Напротив, вълнува ме. Вълнува ме. Заради сангхата.