Сътворението

В беседката бе тъмно и както ни бе обещал принц Джета, прохладно, защото водни струи периодично освежаваха въздуха, като поръсваха зелените храсти под прозорците. Един от членовете на мисията ми все пак успя да разгадае принципа, на който работеше тази хидравлична система и по-късно я изпробвахме в градините на новия дворец във Вавилон. Но както става с всички нововъведения в този град, тя скоро бе изоставена. Там всичко, появило се след времето на модерниста Навуходоносор, се смята за ексцентрично. Според мен вавилонците са най-консервативните хора в света.

Принц Джета не беше млад човек, но в никакъв случай не беше и стар. В сравнение с повечето магадханци имаше светла кожа, а над очите му се очертаваше онази особена гънка, която отличава обитателите на Хималаите и китайците. Движенията на стройното му тяло бяха учудващо енергични за индийски благородник, особено през летния сезон — без съмнение това се дължеше на живота на прохладен въздух, сред течаща вода, сенчести дървета и вълшебни въртящи се ветрила.

Принц Джета ни поздрави тържествено. След това ми съобщи колко му е приятно, че ще се оженя за внучката му. Бил чувал да се говори, че е бързонога като газела, плодовита като млада, маруля и тъй нататък. Стана ми приятно, задето не се преструваше, че познава детето.

С това приключихме задължителната официална част и ни поднесоха лек, но много вкусен обед.

— Аз не ям месо — каза принц Джета, — но ти, разбира се, стига да искаш, можеш да ядеш.

Отказах с облекчение. През горещите летни дни имах чувството, че като се натъпча с месо, приготвено с гхи, затъпявам като охранен брахман.

Попитах домакина дали се въздържа да яде месо по религиозни причини, Принц Джета направи изискан, самокритичен жест.

— Бих искал да съм истински просветлен. Но не съм. Спазвам обетите доколкото ми е възможно, но възможното за мен никога не е много. Далеч съм от нирваната.

— Може би Премъдрият господ ще сметне тези твои намерения за равностойни на дела — казах аз — Е ще ти позволи да минеш по моста на изкуплението към рая.

Не знам как да си обясня такава нетактичност от моя страна — заговорих за религия в дома на човек, който се е приближил до Буда. Макар да ме бяха възпитавали, че единствената истинска религия на света е нашата и че тя трябва да стигне до всички хора, независимо дали те или техните дяволи желаят това, аз все пак бях царе-дворец и което е по-важно в случая, посланик. Дарий твърдо ми бе заповядал да не отричам другите богове и да не натрапвам Премъдрия господ на чужденците.

Но принц Джета предпочете да отвърне на моята грубост най-любезно:

— Наистина би било много великодушно от страна на вашия Премъдър господ да помогне на човек, толкова недостоен да премине по неговия мост към… към рая.

Общо взето, представата за рая като свят на предците ни е неясна за индоарийците и е изцяло отхвърлена от онези, които са заменили ведическите богове с дългата верига от смърт и прераждания, завършваща или с лично просветление, или защото е свършил един от циклите на света… за да започне отново.

Изоставих темата за Премъдрия господ. За съжаление същото направи и принц Джета. Той заговори за Буда:

— Ще се срещнеш с него, когато ни посетиш в Кошала. Искрено ще съжалявам, ако ни лишиш от огромната радост да ни… как да го кажа? — да ни озариш с присъствието си в Шравасти, защото ти си не само пратеник на Великия цар, но и внук за Зороастър, което е още по-вълнуващо.

Като всички индийци, и принц Джета умееше да плете от думите красиви фрази, подобни на гирлянди от цветя. А аз — като всички персийски царедворци — не му отстъпвах в това изкуство. Но след обеда оставихме цветята да повехнат и подхванахме истински разговор. — Да се поразходим — рече принц Джета и ме хвана под ръка.

Отведе ме до едно изкуствено езеро, заобиколено с тъй умело подредени тръстики и лотоси, сякаш сами бяха поникнали там — човек просто не можеше да повярва, че не стои пред изумително творение на природата. Поради някаква оптическа измама езерото изглеждаше необикновено широко и дълбоко, а в далечния си край завършваше в планинска верига.

Когато стигнахме до водата, принц Джета свали горната си дреха.

— Можеш ли да плуваш? — попита той.

— Това е едно от първите неща, на които ни учат — отвърнах аз.

Всъщност никога не съм плувал добре. Все пак успявах да следвам принц Джета, който с безупречни движения преплува плиткото езеро до миниатюрната планинска верига отсреща. Пъстроцветни риби се стрелваха между краката ни, а огненочервените птици фламинго ни наблюдаваха от брега. Онзи ден в градината изпитах чувството, че се намирам в рая.

Когато стигнахме на един-два метра от изкуствената скала, принц Джета каза:

— Сега си поеми дъх и се гмурни под планината.

И в миг се устреми надолу като чайка, подгонила някоя риба. Сетне изчезна.