Сътворението

Сангха е думата за орден или община от будисти. Но и думата, и понятието предхождат будизма с векове, а може би с хилядолетия. В републиките сангхата е съветът на всички глави на семейства. В някои републики всеки член на съвета или събранието се нарича раджа, с други думи, цар — хитър начин да се заобиколи монархическото начало. Щом всеки е цар, значи всъщност няма цар. В онези дни нито една република не се управляваше само от един човек.

Тъй като самият Буда бе син на член на съвета в република Шакя, често говорят за него като за царски син. Но баща му е бил просто един от хилядите царе, които са се събирали, за да управляват републиката. Само че, докато републиканската сангха действува при мнозинство от половината си членове плюс един, будистката сангха не може да приеме решение без пълно мнозинство. След смъртта на Буда това правило щеше да причини мно-го неприятности на ордена.

— Страхувате ли се от цар Бимбисара?

— Не. Той е наш приятел.

— А Варшакара?

Случайно, а може би и умишлено, принц Джета нарисува звезда на белия, по-точно, на синия пясък.

— Той е типичен царски управител. За него орденът, всеки орден е опасен.

— Предполагам, че имаш предвид републиканските ордени?

— Точно така. И понеже Бимбисара е стар, а Варшакара е млад, благоразумно е да очакваме най-лошото. — Принц Джета се разсмя. — Виждаш ли защо съм несъ-вършен будист? Трябва да се занимавам с политика, вместо да спазвам обетите.

— А кои обети не спазваш?

По онова време възприемах нещата буквално. Освен това в Индия има хиляда и една религии, които напълно ме бяха объркали. Индийците на пръв поглед приемат всичко, а това е все едно, че не приемат нищо. Всеки път, когато запалвах свещения огън на неогрято от слънцето място, неколцина любопитни брахмани ми прислужваха. Държаха се учтиво и задаваха по няколко любознателни въпроса. Но никога едни и същи хора не идваха повторно. Чудя се как ли би постъпил дядо ми, за да ги спечели за вярата.

— Животът ми е твърде светски — рече принц Джета и хвърли камъче в сияйното синьо езеро пред краката ни.

Миг след това към нас заплува нещо, прилично на стадо делфини. Скоро се оказа, че не са делфини, а млади момичета. Всяко носеше музикален инструмент, увит в непромокаема кожа.

— Помислих си, че може би ще ти е приятно да послушаш музика — каза той. — Проектирах планината и пещерата така, че музиката да се чува най-добре. Боя се, че не владея всичките шестдесет й четири изкуства, но наистина познавам музиката — единственото изкуство, което ми се струва близо до…

Благоразумно се въздържа да направи сравнението, тъй като онова, което имаше предвид, самият той смяташе за несравнимо.

Не бих казал, че концертът ми достави удоволствие, сравняващо се с възторга, който изпитвах от искрящата вода, в чието сияние всичко изглеждаше безплътно като хаомен сън.

Сега се чудя дали и най-дребният детайл от онзи ден не е бил предварително обмислен. Знам само, че много от нещата, които принц Джета ми разказа за Буда, останаха завинаги в паметта ми. Възможно ли е светлината и музиката да се съчетаят така, че да събудят видение, подобно на онова, което се предизвиква от свещената хаома или дори от дяволската сома? Отговорът е известен само на принц Джета, а той отдавна е сменил тялото, което седеше до мен, с… Знам ли в какво се е превърнал? Най-малкото в низш индийски бог, който има — надявам се — само две ръце и му предстои вечно блаженство, преди да настъпи крайното нищо.

Докато музиката свиреше, принц Джета ми разказа за четирите благородни истини на Буда:

— Първата истина е, че животът е страдание. Ако не постигнеш онова, което желаеш, страдаш. Ако го постигнеш, пак страдаш. Между постигането и непостигането на желанията човешкият живот прилича на пращящ огън. Съгласен ли си?

— Да, принц Джета.

Винаги казвам „да“, за да науча нещо повече. Истинският словесен жонгльор като Протагор или Сократ би попитал какво се разбира под страдание. Под постигане. Под не-постигане. Ако софистът е достатъчно изкусен, може така да жонглира с думите, че накрая житейските факти да се превърнат в нищо. Намирам, че това е губене на време. Когато съм в синя пещера под изкуствена планина, готов съм поне за момента да приема идеята, че животът е пращящ огън.

— Обичаме насладата, която ни дават петте сетива. И безспорно се опитваме да избегнем болката и страданието. А кое ги причинява? Сетивата, които наливат масло в огъня и го разпалват. Затова втората истина е, че желанието за удоволствие или — още по-лошо — желанието за непреходност в един свят, където всичко непрестанно се изменя, може само още повече да разгори огъня, а това означава, че щом огънят утихне, което е неизбежно, болката и страданието ще станат още по-силни. Съгласен ли си?

— Да, принц Джета.

— Тогава е ясно, че страданието няма да престане, докато се подхранва огънят. Затова съгласен ли си, че за да се избегне страданието, човек трябва да престане да подклажда огъня.

— Да, принц. Джета.