Сътворението

Произнесох изисканата реч, която си бях подготвил. Тогава Аджаташатру ме заведе в дъното на дългата зала и зашепна, както правят в дворците навсякъде по света.

— Най-скъпи мой, предай на цар Пасенади, че племенникът му го обича като роден син.

— Ще му предам, всемогъщи принце.

— Предай му — шепнеше Аджаташатру, а дъхът му миришеше на къри, — предай му колкото можеш по-деликатно: нашата тайна служба има сведения, че се готви покушение срещу него. Много, много скоро. Ти разбираш, а и той ще разбере… за нас ще е неудобно да признаем открито, че имаме агенти в Кошала. Ти не си от нас. Можеш да му кажеш да се пази.

— Но кои са заговорниците? — попитах аз, а след това в мен се обади царедворецът: — Федерацията на републиките ли?

Аджаташатру очевидно бе благодарен, че му подхвърлих тази идея, която дотогава не му бе хрумнала.

— Да! Те искат да сринат Кошала, а тя и бездруго е тръгнала натам. Ето защо сме се съюзили тайно… няма да повярваш, толкова е коварно… с главния заговорник… с царския син Бирудхака.

Това, което чух, ме порази. Не знам защо. В края на краищата човекът, чието име нося, бе убит от тъста си. Но все пак тъстът не е баща, а вярата на арийците в свещеността на бащата е основна част от моралния им кодекс, Питаш ме дали съм повярвал на Аджаташатру. Отдавна съм забравил. Струва ми се — не. Неговите приказки приличаха на песните на птиците — гугукаше, чуруликаше и въздухът вибрираше от безсмислените му възклицания. На другия ден по пладне Варшакара ни изпрати до северната врата на Раджагриха. Началото на кервана бе на път от зори и вече близо две мили деляха челната му част от опашката. Щях да пътувам в средата, придружаван от почти цялата си мисия, с изключение на няколко души. Все още не бях решил дали ще се прибера с кервана в Персия. Бяха минали вече две години, откакто живеех далеч от истинския свят, и през това време до мен не бе достигнало нито едно съобщение от Суза. Чувствувах се, меко казано, откъснат от действителността.

— Ние гледаме на Пасенади като на добър съюзник. — Варшакара изплю струйка кървавочервен бетел, като се опита да уцели някакво бездомно куче и закачи ухото на животното.

На север, докъдето стигаше погледът, се точеха волски коли, които бавно си пробиваха път през облаци от жълтеникав прах. Претопеното желязо бе от необикновено високо качество благодарение на един от моите хора, който успя да научи магадханците на персийския начин за топене на метала.

— Имаш предвид, че слабият съюзник е добър съюзник, така ли? — подметнах аз шеговито, макар че да се шегува човек с Варшакара бе все едно да дразни с пръчка затворен в паянтова клетка тигър.

— В някои случаи е така. В други не — отвърна той. — Но ние определено предпочитаме стареца пред сина му.

Тъй като тълпата индийци наоколо ни вдигаше невъобразим шум, нямаше кой знае каква опасност да ни подслушват.

— А онова вярно ли е? — попитах аз.

Варшакара кимна.

— Преди края на дъждовния сезон ще има нов цар.

— Надявам се, че не ще бъда там.

— А аз се надявам, че ще успееш да предотвратиш това.

— Как?

— Трябва да предупредиш стареца. Сигурен съм, че и Персия, също като нас, не желае силен цар в Кошала.

— Как може да има силен цар, ако страната се управлява от будистите?

Варшакара ме погледна учудено.

— Но това не е така. А и така да е, има ли някакво значение?

Очевидно бе забравил, че надълго и нашироко ми бе говорил за опасността, която представляват будистите и джайнистите за установения ред. Тъй като бях убеден, че е луд, внимателно подбирах думите си.

— Останах с впечатление, че манастирите са пълни с републиканци и че тяхната цел е да подронят мощта на Кошала… и на Магадха.

— Точно обратното — енергично възрази Варшакара, като опроверга всичко, което ми бе казал по пътя от Ва-ранаси. — Джйнистите и будистите са изключително полезни за всеки цар. Не, грешката е в самия Пасенади. Той е светец, чието съзнание е заето изцяло с някакъв отвъден свят… или с небитието… изобщо с онова, в което вярват тези хора. Човек, отдаден на подобни възвишени мисли, може да извиква възхищение, но не и когато този човек е цар. Старият глупак трябваше да абдикира много отдавна. Тогава щяхме да… укротим сина.

Макар да не се интересувах от характеристиката, която Варшакара правеше на Пасенади — по принцип не вярвах на нито една негова дума по политическите въпроси,- с любопитство узнах, че в този случай той сякаш одобряваше будизма. Попитах го защо.

Отговорът му прозвуча откровено.

— Една религия, проповядваща, че този свят е нещо като болест, от която трябва да се освободиш, като се молиш и уважаваш всички живи същества и същевременно не желаеш да притежаваш нищо от земните блага, е изключително полезна за владетеля. В крайна сметка, ако хората не желаят материалните неща, те няма да пожелаят и онова, което притежаваме ние. Ако уважават всички живи същества, няма да искат да ни убият или да свалят правителството. Откровено казано, правим всичко възможно чрез тайната служба да поощряваме джайнистите и будистите. Естествено, ако само за миг ни се стори, че ни застрашават…