Сътворението

Скоро след сватбата, в един от най-горещите дни на вехнала, прашна, гъмжаща от скакалци градина.

Бимбисара пристъпи направо към темата. Той може би не отговаряше на представата за световен монарх, но несъмнено бе олицетворение на царя-воин. Между другото, преди да отида в Китай, мислех, че идеята за световен монарх принадлежи само на арийците, доказателство за което бе нашият собствен Велик цар. Но в Китай ми разказаха, че едно време Средното царство — те наричат така страната си — било управлявано от един-единствен владетел в пълна хармония с небето и че някой ден той ще се върне и ще се прослави като син на небето. Понеже има само един бог, трябва да има и само един световен монарх. Но в действителност има толкова много самозвани богове и на небето, и на земята, колкото са царете и принцовете по света. Все пак за мен е ясно, че човечеството жадува за единовластие. Китайците нямат никаква родствена връзка с арийците, но и те мислят като нас. Сигурно са вдъхновени от Премъдрия господ.

Поисках от Бимбисара разрешение да замина с кервана в Шравасти.

— Свободен си да заминеш, сине мой. Бимбисара се отнасяше към мен като към член от семейството си, какъвто и бях според ведическите закони.

— Любопитен съм да се срещна с Буда — подхвърлих аз.

Естествено, не споменах за настойчивата покана на цар Пасенади.

— Бих се отказал от царския трон, за да следвам Буда — каза Бимбисара, — но това не ми е позволено.

— Световният монарх може да прави каквото пожелае. В един царски двор човек никога не е напълно искрен. Бимбисара подръпна виолетовата си брада и се усмихна.

— Няма световен монарх — каза той. — Ти добре знаеш това. А ако имаше, сигурно щеше да е Дарий. Разбира се, споменавам ти го само защото сме насаме. Твоят Дарий е господар на много земи. Но не на всички, както твърди самият той. Така че разбираш как стоят нещата…

— Разбирам как стоят нещата, господарю.

— Значи разбираш — повтори неопределено той. — Ако Буда те пита за жертвоприношението на коня, кажи, че бях длъжен да отдам почит на арийските богове.

— Той няма да го одобри, така ли?

— Буда нито одобрява, нито не одобрява. Но за него животът е свещен по принцип. Затова жертвоприношението на животни, както и войната, е нещо лошо.

— Но ти си воин, цар и ариец. Ти трябва да принасяш животни в жертва, длъжен си да убиваш враговете си във война и престъпниците в мирно време.

— И понеже съм всички тези неща, няма да позная просветлението в това си превъплъщение.

В очите на царя се появиха истински сълзи за разлика от постоянно бликащите реки от очите на сина му.

— Често съм се надявал, че ще мога да захвърля всичко това. — Той посочи обсипания със скъпоценни камъни тюрбан на главата си. — Тогава, щом вече съм никой, ще мога да следвам осмократния път на Буда.

— Защо не си го направил? — попитах аз с искрено любопитство.

— Слаб съм.

С всички останали Бимбисара беше бдителен, предпазлив, говореше двусмислено. С мен често се държеше изненадващо откровено. Аз бях безкрайно далеч от неговия свят и това, предполагам, го караше да говори открито — освен по политически въпроси. Макар да бях женен за негова внучка, все пак си оставах посланик на Великия цар. Един ден мисията ми щеше да свърши.

От деликатност никой в двора не споменаваше за евентуалното ми отпътуване. Но самият аз непрестанно мислех за завръщането си в Персия, а при последната ни среща и Бимбисара мислеше за това. Вероятно му минаваше през ум, че мога да реша да продължа нататък с кервана. Спокойно можех да постъпя точно така. Бях изпълнил мисията си. Началото на търговията между Персия и Магадха бе поставено. И нямаше причини тя да не процъфти, щом едната страна има злато, а другата — желязо.

Но по време на онзи разговор с Бимбисара още не бях взел решение. Едно бе сигурно — нямах намерение да изоставя Амбалика. Но не знаех как ще се почувствува, ако й предложа да напусне Индия. Страхувах се също от реакцията на Аджаташатру, като му съобщя, че се прибирам в родината си. Най-малкото щеше да ме удави в сълзи, ако не и във водите на Ганг.

— Слаб съм — повтори Бимбисара, като изтри очи с дрехата си. — А и имам още работа тук. Мъча се да основа сангха на всички селски вождове. Приемам ги поотделно, разбира се. Но отсега нататък искам поне веднъж годишно да идват при мен всички заедно и да споделят проблемите си.

— Току-виж, си направил от Магадха република.

Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. Признавам, че готовността му да обсъжда вътрешната си политика с мен, с един чужденец, донякъде ме смущаваше.

Но Бимбисара просто мислеше на глас.