Сътворението

Ето защо във всеки миг хиляди рицари са в движение. И тъй като обикновено поддържат тесни връзки помежду си, те образуват нещо като свое собствено Средно царство. Вместо от сина на небето сега Китай се управлява от десет хиляди рицари и въпреки че държавите постоянно воюват помежду си, рицарите често успяват да смекчат свирепостта на господарите си — освен в Цин, където почти нямат влияние върху Хуан и неговите управници. Накрая в класовата система се е появил нов елемент. Сега съществува нова категория — не може да се нарече класа, — известна като кавалери. Кавалер може да стане всеки, стига да спазва небесните правила, но това е сложна работа и за нея ще говоря по-късно, когато разказвам за Учителя Кун, или както още го наричат Конфуций. На него се приписва идеята за кавалера — представа, която много допада на рицарите и почти на никой друг. Докато Хуан приемаше молбите и изслушваше оплакванията на хората, херцог Шъ и аз крояхме планове за моето бягство.

— Трябва да си обръснеш главата — каза херцогът, като си даваше вид, че се възхищава на изработения от пера параван. — Ще ти дадем женски дрехи. Ще пътуваш като моя конкубина.

— Бяла конкубина?

— Точно такава конкубина би се понравила на херцог Шь и това го знае целият свят. — Херцогът се развесели. — Но няма да рискуваме. По-добре ще е да си почерниш лицето. Ще ти изпратя едно багрило, което самият аз употребявам. И, разбира ре, ще се забулиш.

— Няма ли да обискират свитата ти? — Знаех колко строги проверки се правят не само при градските врати на Ян, но и по постовете из целия Цин. Хората непрестанно търсеха начини да се измъкнат от съвършено рационалното управление на Хуан.

— Няма да посмеят! За тях съм равноправен суверен! Но ако посмеят… — Херцогът направи общоприетия жест, който означава подкуп.

Изведнъж установихме, че до нас е застанал Хуан. Притежаваше дарбата безшумно да се появява, сякаш за да покаже, че е вездесъщ. Често ми напомняше сянката, която бързо движещият се облак хвърля върху земята.

— Господарю херцог… Уважаеми посланико! Виждам, че ви харесва моят параван от пера.

— Да — отвърна му съвсем спокойно херцог Шъ, — и тъкмо се канех да обясня на госта какво е значението му.

Погледнах паравана и едва сега наистина го видях. Осем черни птици на фона на буреносни облаци.

— Несъмнено знаеш значението му, Годподарю херцог. — Хуан се обърна към мен. — Всичко свързано с нашето херцогско семейство, а то е и негово семейство, е известно на Господаря Шъ.

— Съвсем вярно. Прадядото на покойния Най-състрадателен беше мой прачичо. Веднъж приел група музиканти от север. Те му казали, че знаят цялата музика, изпълнявана в двора на император У. Херцог Пин не можел да повярва. А и кой не би се усъмнил? Всеки знае, че по-голямата част от свещената музика на най стария двор на Чжоу е или безнадеждно изопачена, или напълно забравена. Но маестрото, който не бил сляп — подозри-телна подробност, тьй като всеки истински маестро трябва да бъде сляп, — рекъл: „Ще докажем, че можем да добли-жим небето до земята.“ Започнали да свирят. Музиката звучала странно и сякаш идела от друг свят. Друг свят, но не небесен. От юг прелетели осем черни птици и затан-цували по терасата на двореца. После над града се раз-вихрила буря. Плочите от покрива на двореца те разхвърчали. Ритуалните съдове се изпочупили. Херцог Пин се разболял и цели три години нищо не поникнало в Цин, дори и стръкче трева.

Хуан ми се усмихна и каза:

— Господарят херцог добре знае тази тъжна, тази поу-чителна история. Самият аз гледам много сериозно на нея. Всъщност затова винаги държа този параван близо до себе си, така че никога да не се изкушавам от неподходяща музика. Никога повече не искаме да видим как осем черни птици се спускат към нас от юг.

Същата вечер икономът на херцога подкупи един от слугите на Хуан да влезе при мен в килията в полунощ.

Получих бръснач, боя за лице и женски дрехи. Преобразих се бързо в необикновено висока китайка. Последвах слугата и докато се промъквахме през слабо осветените коридори на двореца, изтръпвах от ужас при всяко про-скърцване на дъските по пода. Минахме покрай двамата спящи — всъщност упоени — войници от стражата и излязохме през една странична врата, която водеше към оградена със стени градина. Там ме чакаше икономът на херцог Шъ. За щастие нощта бе безлунна и беззвездна, защото небето бе забулено от черни дъждовни облаци. Движехме се като призраци през криволичещите тесни улички. Видехме ли към нас да приближава нощен патрул, бързо се скривахме в някой вход — бронзовите фенери хвърляха на пътя снопове светлина, като огнени копия. Тъй като на гражданите е забранено да напускат дома си от залез до-изгрев-слънце, Ян приличаше на град, обитаван от мъртъвци. Икономът имаше разрешение да излиза, но аз нямах. Не знам какво обяснение бе подготвил, в случай че ни спрат. За щастие скоро над града се разрази буря с такъв тътен, сякаш задумкаха десет хиляди барабана.