Сътворението

— Когато пристигна в Лоян, винаги идвам първо при теб. Не е ли така? — Херцогът говореше изискано, макар устата му да беше пълна.

Човекът се поклони ниско и пожела на херцога дълъг живот. После херцогът купи голям, навит на руло лист, в който имаше изпържени в собствения им мед пчели. Изказа се с възхищение за това лакомство, но на мен то не ми хареса. След онези дни в Лидия не обичам мед.

Херцог Шъ винаги наемаше стаи в голяма къща срещу двореца.

— Тази къща беше собственост на един близък на семейството ми — каза херцогът, без да доуточнява — нали в известен смисъл всеки му беше близък. — Впоследствие я купи един търговец и сега дава стаите под наем на много високи цени. Но това не важи за мен. За мен има специални цени, защото съм член на императорското семейство.

Макар херцогът да не се държеше с мен като с пленник, аз бях пленник и добре го знаех. Когато пътувахме, настаняваше ме или в своята стая, или в стаята на иконома си. Непрекъснато ме държаха под око — или той, или някой от свитата му.

След Цин Лоян ми се стори очарователно място и дълго време не разбирах, че както градът, така и страната са пред икономическа разруха. Съседните държави бяха заграбили по-голямата част от Чжоу. Само съмнително божествената фигура на херцога възпираше владетелите на Чъи и Вей да не превземат самия Лоян. Всички малко или много подхранваха илюзията на херцога, че той е синът на небето, а в същото време крадяха от земята му и тайно му се присмиваха.

Лоян изглеждаше така, както изглежда всяка голяма столица, открила с изненада, че току-що е изгубила империята, която я е хранила. Вавилон имаше същия овехтял и малко тъжен вид. Независимо от това в Лоян непрестанно звучеше музика, имаше игри, фокусници и, разбира се, церемонии.

Присъствувахме на новогодишните обреди, които се изпълняват в родовия храм на херцозите Чжоу. Тази сграда, построена преди три века — скоро след идването на сина на последния император, — сигурно е била необикновено красива като нова.

Храмът има висок, стръмен покрив, направен от изящни плочки, чиято глазура е оцветена с вълнообразни зелени и златни линии. Дървените колони са украсени с плетеница от цветове на водни растения — единствено синът на небето има право да използува този мотив. Основите на храма са каменни, а стените са от потъмняло дърво и по тях висят всякакви оръжия — старинни и нови. На теория целият арсенал на страната се държи в родовия храм на владетеля. На практика оръжието в тези храмове е само символично. Когато бил просто родов вожд, владетелят си осигурявал надмощие чрез пряка собственост върху цялото оръжие. Но това било много отдавна, когато обществото представлявало едно семейство, подчиняващо се на бащата, който пък бил син не само на собствения си баща-вожд, а и на небето.

В единия край на огромната зала има чудновата статуя от теракота, изобразяваща мъж, малко по-едър от естествен ръст, облечен като воин от династията преди Чжоу. В подножието на статуята има надпис: „Колкото по-малко казваш, толкова по-лесно е да се поправиш.“ Защо в родовия храм на Чжоу е трябвало да се постави такова предупреждение, е пълна загадка — освен, разбира се, ако това е съвсем недвусмислено изявление и трябва да се разбира буквално.

Сегашният син на небето се оказа пъргав четиридесетгодишен мъж с дълга заострена брада. На гърба на пищната му церемониална роба със златен конец бе изброди-ран дракон. В ръката си държеше голям диск от зелен нефрит с дръжка от слонова кост — веществен израз на капризното небесно пълномощие.

Херцог Чжоу стоеше сам в северния край на залата, с гръб към олтара. От двора го отделяха левият и десният церемониалмайстор. Това са двамата най-висши служители в страната. След тях идват потомствените жреци; следват музикалните и церемониалните наставници, придворните, гостите на Чжоу. Поради високия ранг на херцог Шъ — който по своята достоверност не отстъпваше на ранга на така наречения син на небето — имахме възможност да наблюдаваме една почти безкрайна церемония, а моят господар непрестанно мърмореше под носа си: „Цялата работа е скалъпена! Скандално!“

Когато засвириха музиката на приемствеността, херцогът особено много се възмути:

— Тази музика може да се изпълнява само в присъствието на онзи, който притежава и пълномощието, и хегемонията! О, това е истинско светотатство!