Сътворението

Не си спомням колко време останахме в Лоян. Но помня, че за пръв път, откакто бях попаднал в плен, се чувствувах почти свободен. Херцогът често ме канеше да вечерям с него, тъй като му бе приятно да ме показва. Не се радвах на особен успех. Китайците, а към тях, естествено, принадлежат и лоянските придворни, почти не се интересуват от света отвъд това, което наричат четирите морета. А още по-малко ги вълнува някакъв човек с особен вид, който говори езика им с неприятен акцент — два явни недостатъка, които не допринасят за доброто впечатление. За мое учудване и за разочарование на херцога почти никой не прояви любопитство към западния свят. Щом нещо не е в Средното царство, то не съществува. В китайските очи ние сме варварите, а те цивилизованите хора. Установил съм, че ако човек пътува дълго из широкия свят, лявото става дясно, горе става долу, север става юг.

На мен обаче разпуснатостта, царяща в западналия лоянски двор, много ми допадна. Единственото желание на придворните бе да се забавляват. Безсрамно злословеха един за друг. Хранеха се обилно от напукани чинии, пиеха от нащърбени чаши и се разхождаха с изискана походка в овехтелите си дрехи.

Скитайки из града, човек усещаше, че едно време Лоян е бил величествена, макар и малко примитивна столица и че славата на града е отминала безвъзвратно. Приближените на сина на небето изпълняваха своите церемонии подобно на призраци — според херцог Шъ те дори не знаеха как да ги изпълняват. Същите тези призраци, превърнали се в похотлива плът, се отдаваха на удоволствия, сякаш подозираха, че е дошъл краят им и дворът, в който служат, е само избледняващата сянка на един завинаги изчезнал свят.

Посетихме Залата на светлината — строена преди столетия сграда, посветена на Премъдрия господ, искам да кажа, на небето. Интересно, че тези две понятия ми се струват взаимозаменяеми, макар че заговорех ли на китайските жреци за Премъдрия господ, те ставаха неспокойни, сменяха темата, започваха да разказват за Жълтия император, за царските потомци, за пълномощието… все за това пълномощие! Те сякаш не искат или не могат да възприемат представата, че във вселената има първично и водещо начало. Не подозират, че се води война между Истината и Лъжата. Вместо това се стремят да поддържат хармонично равновесие между мъглявата небесна воля и безметежната земна глупост. Вярват, че това може да се постигне, като старателно съблюдават сложните церемонии за омилостивяване на предците.

Херцогът бе възмутен, защото Залата на светлината се оказа пълна с музиканти, жонгльори и продавачи на храна. Атмосферата бе жизнерадостна, но едва ли можеше да се нарече религиозна.

— Не ми е ясно защо той допуска това!

— А какво трябва да се върши тук? — попитах аз. Гледах запленен как група джуджета изпълняват сложни акробатически номера и възхитените зрители хвърлят дребни монети на дребните артисти.

— Нищо — отвърна той. — Това би трябвало да е убежище, където човек може да размишлява върху идеята за светлината. И, разбира се, тук се извършват религиозни церемонии. Подозирам, че херцогът събира наем от продавачите. И все пак, не намираш ли, че е възмутително?

Херцогът получи отговор не от мен, а от един мелодичен глас зад гърба ни.

— Много възмутително, Господарю херцог! Много печално! Но нали такава е природата на човека?

Собственикът на този пленителен глас се оказа белобрад мъж с необикновено големи за китаец очи, излъчващи едновременно доброта и тъга. Двете неща често са едно и също, както обичаше да казва този забележителен човек.

— Ли Дзъ! — възкликна херцогът, като в тона, с който поздрави мъдреца, успя със завидно чувство за мярка да вложи едновременно и уважение, и снизхожде-ние.

Може би още не съм споменал, че „дзъ“ на китайски значи учител или мъдрец, тъй че занапред ще наричам Ли Дзъ Учителя Ли.

— Това е зетят на царя на богатата Магадха — каза херцогът на Учителя Ли. Той рядко забравяше моето родство с царя, като се надяваше, че един ден това ще го направи богат. — Дошъл е при нас да се облагороди. А сега, запознай се с най-мъдрия човек в цялото Средно царство — обърна се херцогът към мен. — Той съхранява архивите на династията Чжоу, Учител е по всичките три хиляди изкуства…

Херцогът обсипа Учителя Ли с щедри похвали. Като повечето обеднели благородници, изпитваше нужда да компенсира външната липса на блясък и великолепие с разточителни комплименти и изтънчени обноски.

Учителят Ли прояви към мен интерес, излизащ от границите на любезността към един чужденец. Той бе първият китаец, който се досети, че не бих могъл да произхождам от Магадха. Макар да не бе чувал за Персия, знаеше, че отвъд река Инд има земя, населена със синеоки хора. И тъй като искаше да научи онова, което знаем ние, покани херцога и мен на обед в покрайнините на града — на мястото за жертвоприношения в чест на земята.

— Самотният с радост ми позволи да използувам стария павилион — рече той. — Обедът ни ще е скромен и ще говорим за дао.

Думата „дао“ означава „пътят“, но има и много други тънки нюанси, които открих по-късно.