Сътворението

— Както знаеш, Учителю, от времето, когато ти така отлично служеше като заместник-министър на полицията, престъпността страшно нарасна. Какво би направил, за да спреш тази епидемия от беззаконие?

— Ако хората не бяха алчни, Министър-председателю, нямаше да се намери човек, когото би могъл да накараш да ограби някого. По простата причина, че нямаше да има какво да се краде.

Баронът не обърна внимание на тази… необузданост. Няма друга дума, с която да се опише реакцията на Учителя. Конфуций явно бе дълбоко възмутен от цялата пищност, с която баронът намираше за уместно да парадира, докато в същото време държавата тънеше в нищета.

— И все пак лошо е да се краде, Учителю. А тези от нас, които управляват… как да постъпваме, за да принудим народа да се подчинява на закона?

— Ако сам ти вървиш по честния път, кой би тръгнал по нечестния?

По това време всички бяхме много притеснени, а и доста пияни. Но баронът не показа признаци на огорчение.

— Аз вярвам, Учителю, че всеки от нас е поел този път, който на него му се струва честен. Що се отнася до онези, които предпочитат нечестния… кажи, какво да прави владетелят с тях? Да ги убива ли?

— Предполага се, че ти си владетел, Министър-председателю, а не касапин. Ако искрено желаеш доброто, и хората ще го желаят… Благородникът е като вятъра, а народът — като тревата. Щом вятърът задуха над поляната, тревата се превива.

Конфуций бе успял да възвърне обичайната си ведрост.

Баронът кимна. Останах с впечатление, че следи думите на Учителя много внимателно. И все пак с каква цел? За да го обвини в държавна измяна? Чувствувах се много неловко. Всички се чувствуваха така с изключение на Конфуций, чийто ум, за разлика от стомаха му, в момента не изпитваше затруднения.

— Но народът разбира ли поведението на благородника?

— Не. Но чрез добрия пример може да бъде накаран да го следва.

— Разбирам.

Баронът започна да хълца, което китайците разглеждат като външна проява на вътрешна мъдрост. Дори Конфуций вече нямаше толкова строг вид, тъй като бе установил, че противникът му го слуша внимателно.

— Кажи ми, Учителю, възможно ли е владетел, който не следва този път, да донесе мир и благоденствие на народа си?

— Не, Министър-председателю. Не е възможно.

— А какво ще кажеш тогава за покойния херцог на Вей? Такъв порочен човек! Той се бе оставил да бъде манипулиран от своята конкубина, жена, която, струва ми се, ти веднъж си посетил.

При тази особено неприятна саркастична забележка Конфуций свъси вежди.

— Ако някога съм постъпил лошо, моля се на небето да ми прости.

— Сигурен съм, че ти е простило. Но обясни ми, защо небето не наказа този порочен човек? Той доживя до дълбока старост и умря богат и доволен преди десет години.

— Покойният херцог сметна за уместно да се възползува от услугите на най-добрия външен министър, най-благочестивия жрец и най-способния пьлководец в Средното царство. Това бе тайната на успеха му. В избора на служителите си той следваше законите на небето. Това е качество, което се среща рядко — добави Конфуций и изгледа втренчено диктатора.

— Смея да отбележа, че малко владетели са имали щастието да разполагат с такива способни и добродетелни служители, с каквито разполагаше покойният порочен херцог — отвърна иронично баронът.

— Смея да отбележа, че малко владетели са притежавалидарбата да разпознават добрите и добродетелните — заяви Конфуций с възхитително и убийствено спокойствие.

Всички бяхме доста изнервени с изключение на Учителя идиктатора. На тях този двубой, изглежда, им доставяше удоволствие.

— Кога е добро едно управление, Учителю? — Когато тези, които са наблизо, го одобряват, а онези, които са далеч, се приближават.

— Тогава ни прави чест, че ти, който беше далеч, сега си се приближил. — Това бе наистина ловък ход. — Молим се на небето твоето присъствие сред нас да означава одобрение на политиката ни.

Конфуций отправи към министър-председателя твърде нелюбезен поглед, а после прибегна към един от своите банални и доста лукави отговори:

— Който не заема пост в държавата, не обсъжда политиката й.

— Твоите… „деца“ заемат високо положение. — Баронът посочи Чжан Цю и Фан Чъ. — Те ни помагат да издаваме добри закони, разумни заповеди…

В този миг Конфуций си позволи да прекъсне диктатора:

— Министър-председателю, ако настояваш да управляваш хората със закони, разпоредби, декрети и наказания, те просто ще ти се изплъзват и ще правят каквото си знаят. Но ако управляваш с морална сила и личен пример, те сами ще дойдат при теб. Ще бъдат добри.

— Какво, Учителю, е доброта?

— Тя е онова поведение, което небето ни е повелило да следваме и което следват божествените мъдреци.

— И понеже ти самият си божествен мъдрец…

— Не! Аз не съм божествен мъдрец. Аз съм несъвършен. В най-добрия случай съм само кавалер. В най-добрия случай съм само с един крак на правия път. Господарю барон, добротата е признание на сходството във всички неща и дори този, който само се е насочил към добротата, ще осъзнае това сходство и ще открие, че не е в състояние да мрази никого.

— И лошия ли?