Сътворението

Конфуций се бе предал не толкова пред министър-председателя, колкото пред неумолимия закон на времето. В горската хижа се бе примирил с факта, че никога няма да ръководи държавата. Продължаваше да се надява, че по някакъв начин ще го използуват. Но мечтата да сложи ред в родната си страна бе умряла.

7.

Останалата част от лятото мина в подготовка за заминаването. Търговците от Лу, които желаеха да търгуват с Индия, получиха нареждане да съберат стоките си в главния склад. Срещнах се с всеки от тях и се постарах доколкото мога да им бъда полезен. Обещах, че в Магадха ще направя всичко възможно да им издействувам привилегии за пазара на различни суровини и продукти. Макар търговията а Индия все още да не бе разпространена, китайските търговци имаха много ясна представа какви стоки ценят индийците. Винаги съм смятал, че всеки народ има своя памет, съвсем независимо от устните и писмените хроники. Определен вид сведения се предават от поколение на поколение. Въпреки че не бяха изминали три столетия от прекратяването на редовната търговия между изтока и запада, повечето китайски търговци сякаш по рождение знаеха, че коприната, перлите и кожите, параваните от пера, нефритът и драконовите кости се ценят на запад, където изобилствуват така желаните от източните хора злато, рубини и подправки.

Началник на експедицията бе един маркиз от Ген. През онези летни дни дойде да ме види. Погрижих се да му направя зашеметяващо впечатление, като не пропуснах да спомена за роднинските си връзки с Аджаташатру, който според последните сведения сега бе господар на цялата Гангска равнина с изключение на република Личхави. По молба на маркиза се съгласих да посреднича между експедицията и правителството на Магадха. Не бях наясно дали още се ползувам а благоволението на вилнеещия си тъст, но това бе въпрос, който, естествено, сметнах за благоразумно да не повдигам. Можех ли да знам дали Амбалика и синовете ми са все още между живите? И дали Аджаташатру не се е побъркал? Несъмнено, стига да иска, той можеше да ме накаже със смърт за дезертьорство или просто за собствено удоволствие. Осведомените китайци споменаваха името му с тревожен глас.

— Не е имало по-кръвожаден цар — каза Фан Чъ. — През последните няколко години е опожарил най-малко десет града, заклал е десетки хиляди мъже, жени и деца.

Тъй като знаех, че Аджаташатру е далеч по-опасен, отколкото подозират китайците, опитвах се да ги убедя, че не е толкова лош и напразно се страхуват. Все едно, трябваше да поемем риска. А и бях почти сигурен, че Аджаташатру ще е доволен, ако „коприненият път“ осигури редовни доставки. Ето защо той едва ли би попречил на търговията, като ограбва и убива почтените търговци.

Поне така повтарях — на себе си и на разтревожения маркиз от Гей.

Скоро след завръщането ни от горската колиба Конфуций легна болен. Седмица по-късно из Средното царство се разнесе мълвата, че божественият мъдрец умира.

Щом чухме тази новина, забързахме с Фан Чъ към дома на Учителя. На улицата пред къщата се бе събрала тълпа от мълчаливи, напрегнати и тъжни млади хора. Дзъ-лу бе издал заповед, че само най-старите ученици могат да бдят над смъртното ложе. Пуснаха ме, защото бях с Фан Чъ.

В преддверието чакаха тридесетина ученици. Носеха траурни одежди. Усетих дима от ароматните листа, които горяха в спалнята. Макар миризмата им да е приятна за хората, злите духове не могат да я понасят — или поне така вярват китайците. В спалнята звучеше над-гробна песен.

Щом чу песента, Фан Чъ се разплака.

— Това значи, че наистина умира. Тази песен се пее, когато духът напуска тялото.

В Китай се молят на небето и на земята да се погрижат за умиращия, защото иначе той се връщал и обладавал онези, които не са пожелали да умилостивят от негово име двете половини на първоначалното яйце. Китайците вярват, че всеки човек носи два духа в себе си. Единият е духът на живота, който изчезва след смъртта на тялото. Другият е духът на личността, който продължава да съществува, докато го помнят и почитат с жертвоприношения. Ако духът, останал в паметта, не е почитан както трябва, може да последва ужасно отмъщение. Дори и в този печален час не можех да не си помисля колко объркана е всяка религия. Самият Конфуций не вярваше в духове и призраци. Вероятно и учениците му не вярваха в тях. Въпреки това в часа на смъртта му Дзъ-лу настоя да бъдат изпълнени всички церемонии, дори и най-старите и отдавна излезли от употреба. Все едно в часа на своята смърт дядо ми да помоли богиня Анахита да се застъпи за него пред пазителите на Арийския дом на бащите!

Учениците във вътрешния двор подеха надгробната песен. Почувствувах се неловко. Всичко това ми беше — чуждо и все пак изпитвах истинска печал, защото бях започнал да се възхищавам от този мъдър и непоколебим старец.

После песента затихна. Дзъ-лу излезе в предната стая. Имаше ужасен вид, сякаш сам той умираше. Зад него застана Чжан Цю.