Сътворението

Срещнах го за последен път пред олтарите на дъжда, Разхождаше се с неколцина млади ученици. Когато ме видя, се усмихна. Присъединих се към групата и се заслушах в думите му. Макар и да не каза нищо, което да не съм чувал вече, беше ми интересно — обичах да го наблюдавам как приспособява мъдростта си към различни хора и ситуации. Най-много мразеше онези, които механично повтарят наученото, сякаш са индийски птици.

— Напълно безполезно е да учиш и да не се замисляш върху наученото. Да мислиш, без да учиш, е опасно.

От друга страна, не обичаше и словесните жонгльори. Спомням си как веднъж един младеж така изопачаваше думите му, че ги обръщаше против него. Учителят слушаше спокойно. Но когато си тръгнахме, изпъшка:

— Как мразя празнословието! — Нямаше да му хареса в Атина.

Мисля, Демокрите, че дори твоят учител Протагор би се съгласил с правилото на Конфуций, че е абсолютно необходимо да се мисли върху наученото. Конфуций вярваше още, че един учител трябва винаги да преосмисля старото от позицията на новото. Това е очевидно. За съжаление също толкова очевидно е, че много малко учители са способни да правят нещо друго, освен безкритично да повтарят старите максими. Според Конфуций истинската мъдрост се състои в това да знаеш колко не знаеш, както и да си наясно до каква степен не знаеш онова, което знаеш. Предай това на приятеля си Сократ — или на онзи Демон, с когото той обича да си говори. Демокрит мисли, че съм несправедлив към Сократ. Ако е така, то е, защото съм познавал велики и мъдри хора, каквито не се срещат в този град — нито пък в тази епоха.

— Учителю, заминавам — казах аз, когато Конфуций и учениците му стигнаха до брега на реката. — Искам да се сбогуваме.

Конфуций се обърна към учениците:

— Вървете си вкъщи, деца мои.

После ме хвана под ръка — интимен жест, с който рядко удостояваше дори и Дзъ-лу. Вървяхме така, докато стигнахме до мястото, където преди три години за пръв път отидохме сами на риба.

— Надявам се, че понякога ще мислиш за нас тук, когато си… там.

Каза „там“, за да избегне китайския израз „земята на варварите“. Това бе проява на особена учтивост.

— Ще мисля. Често. Научих много неща от теб, Учителю.

— Наистина ли? Ще се радвам, разбира се, ако това е вярно. Но ние сме толкова различни.

— Небето над Персия и Китай е едно и също. Искрено го обичах.

— Но повелите не са едни и същи! — Старецът показа заешките си зъби. — Ето защо ти още вярваш в Премъдрия господ и в Страшния съд, и в онзи огнен… край на нещата.

— Да. Но все пак пътят на праведността за нас… за всички на земята… е и твой път.

— Пътят на небето — поправи ме той.

Бяхме стигнали до водата. Този път той седна на камъка, на който тогава бях седял аз. Коленичих до него.

— Вече не ходя за риба. Изгубих това умение.

— Губи ли се някога умението?

— Какво ли не се губи? Освен идеята за доброто. И ритуалът. Знам, че тайно се присмиваш на нашите три хиляди и триста обичая. Не, не отричай. Разбирам те. Затова бих искал и ти да ни разбереш. Помисли, без ритуали любезността става досадна. Предпазливостта се превръща в страхливост. Дързостта става опасна. Непреклонността се превръща в безсърдечие.

— Учителю, никога не съм ти се присмивал. Но понякога се озадачавах. И все пак ти ме научи какъв е истинският кавалер — или поне какъв трябва да бъде. Такъв, какъвто си ти.

Старецът поклати глава.

— Не. — Гласът му беше тъжен. — Истинският кавалер е добър. Затова никога не е нещастен. Той е мъдър. Затова никога не е объркан. Смел е. Затова никога не се страхува. Голяма част от живота ми премина в страх, объркване, нещастие.

— Учителю, ти си прославен…

— Всеки среден колесничар е по-прославен от мен. Не съм известен. Но не виня небето, нито дори хората. — Конфуций отмахна един бял кичур от изпъкналото си чело. — Бих искал да вярвам, че на небето хората биват възнаградени за това как са живели и към какво са се стремили. Ако е така, доволен съм.

От близките овощни градини се чуваха птичи крясъци. И крясъци на жени, които пропъждаха изгладнелите птици.

— Учителю, вярваш ли в небето?

— Земята е факт. — Старецът почука с пръст покритата с мъх земя.

— Небето факт ли е?

— Така са ни учили Чжоу, а преди тях и Шан.

— Но ако оставим настрана техните учения, техните ритуали, ти вярваш ли?

— Преди години, когато бях в Гей, видях и чух Танца на приемствеността.

Бях поразен. За пръв път осъзнах какво значи съвършена красота, съвършена доброта. Цели три месеца след това бях зашеметен. Най-после имах представа за небето, защото се бях докоснал до съвършенството, до добротата — и то тук, на земята.

— Но откъде е дошла тази музика? Кой я е създал?

Конфуций стисна ръце и дългите му палци се кръстосаха.