— Ако ти кажа, че е дошла от небето, ще ме питаш кой е създал небето. А на този въпрос няма да отговоря, защото не е необходимо да знаем онова, което не можем да знаем. С толкова много неща трябва да се справяме тук. А в името на небето сме създали определени ритуали, които ни позволяват да надминем себе си. В името на небето сме длъжни да спазваме определени обичаи, поведение, начин на мислене, които допринасят за хармонията, за праведността, за добротата. Думи, които е трудно дори да се обяснят. — Старецът свъси вежди. — Единственото най-голямо препятствие по моя път, по пътя на всеки човек, е езикът. Важни думи се замъгляват от прекалено много значения и от недостатъчно значения. Ако зависеше от мен, щях отново да определя значението на всяка дума.
Конфуций замълча, после се усмихна закачливо.
— Щях да се постарая всяка дума да съответствува на първоначалното си значение, което са й дали Чжоу.
— Но има някои церемонии, Учителю… Например, какво ще кажеш за онова, което направи Дзъ-лу, когато ти беше тежко болен?
Конфуций се намръщи.
— Тези дрехи бяха истинско светотатство.
— Аз говоря за молитвите към небето и към земята, когато самият ти не вярваш в духове.
— Отлична забележка! — отвърна Учителят. — Аз съм привърженик на ритуала, защото успокоява живите, изразява уважение към мъртвите, напомня ни единството ни с онези, които са били преди нас. В края на краищата те ни превишават по численост с милиони. Ето защо не вярвам в призраци. Ако духовете витаеха наоколо, нямаше да има място за живите. Щяхме да виждаме дух на всяка крачка.
— Но какво ще кажеш за всички онези, които твърдят, че са срещали духове на умрели?
За миг Конфуций ме погледна изкосо, сякаш за да прецени дали заслужавам доверието му.
— Говорил съм с много хора, които мислят, че са виждали духове на умрели, и винаги им задавам един и същ въпрос: „Духът гол ли беше?“ Отговорът неизменно гласи, че духът е носел дрехите, с които е бил погребан. Е, добре, знаем, че и коприната, и ленът, и агнешката кожа са неживи, неодушевени. Знаем също, че когато човек умре, дрехите му изгниват, също както изгнива и самият той. Как е възможно тогава духът отново да ги облече?
Не знаех как точно да приема тези думи.
— Може би духът само ни се струва облечен — отговорих неубедително.
— Може би само ни се струва, че виждаме дух. Може би той изобщо не съществува освен в съзнанието на изплашения човек. Преди да се родиш, ти си бил част от първичната сила.
— Нещо подобно ни учи и Зороастър.
— Да. Спомням си — отвърна пренебрежително Конфуций. Тъй и не успях да събудя у него интерес към Истината. — Когато умреш, ти отново се присъединяваш към първичната сила. А щом нямаш спомен или усещане за първичната сила отпреди раждането си, възможно ли е тогава да помниш дори и част от това кратко човешко съществуване, когато умреш и се върнеш към първичната сила?
— В Индия вярват, че отново се превъплъщаваш на земята в някой друг или в нещо друго.
— Безкрайно?
— Не. Продължаваш да се превъплъщаваш, докато свърши този цикъл на сътворението. Изключение прави единствено онзи, който е получил просветление. Само той угасява себе си, преди да е свършил цикълът.
— А щом веднъж… угасне, къде отива?
— Трудно е да се обясни.
Конфуций се усмихна.
— Така и предполагам. Аз винаги съм бил убеден, че духът, който дава живот на човешкото тяло, след смъртта неминуемо се връща към първичното единство, от което е дошъл.
— Може би за да се роди отново? Или за да бъде съден?
Конфуций сви рамене.
— За каквото и да е. Но едно е сигурно, угасналият огън не може да се запали отново. Докато животът гори в теб, семето ти може да породи ново човешко същество, но когато огънят угасне, никой не може да те съживи. Мъртвите, скъпи приятелю, са студена пепел. Те нямат съзнание Но това не е причина да не почитаме паметта им, себе си, потомците си.
Говорихме за предсказанията. Макар и да не вярваше в тях, Конфуций намираше, че тези обреди и ритуали са полезни за хората. По въпросите, свързани с усъвършенствуването на човека във взаимоотношенията му с другите, той ми приличаше на някой градинар, който непрестанно оформя и подкастря дърветата си, за да дадат по-добър плод.
Говорихме за държавата.
— Примирих се — каза Конфуций. — Сега приличам на вазата на херцог Тан в храма на предците. Виждал ли си я?
Отговорих, че не съм я виждал, и той ми разказа, че самият херцог поставил вазата в храма по време на основаването на Лу.
— Когато е празна, стои изправена и е много красива. Но щом я напълнят, вазата се накланя на една страна и цялото й съдържание се излива на земята, което не е красиво. Та аз съм като тази празна ваза. Може да не съм пълен с власт и слава, но съм изправен.